Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.12.2015 10:25 - Обществени недъзи през европейски обектив
Автор: fire Категория: Политика   
Прочетен: 1136 Коментари: 0 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
      През 2005 г. България подписва Договора за присъединяване към Европейския съюз (ЕС) и от 2007 г. фактически е част от него. В навечерието на приемането на страната ни в ЕС с Решение 2006/929/ЕО на Европейската комисия (ЕК) е въведен Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП) за България и Румъния. Мотивите за този акт са, че въпреки готовността си за членство в ЕС, в страните съществуват все още проблеми „по-специално в отчетността и ефективността на съдебната система и правоприлагащите органи, където е необходим по-нататъшен напредък, за да се гарантира тяхната способност да изпълняват мерките, които са приети за създаване на вътрешния пазар и зоната на свобода, сигурност и правосъдие”. Чрез ежегодните доклади по МСП ЕК се фокусира върху три ключови области: съдебна реформа, корупция и организирана престъпност.

     Щрихите към този анализ ще покажат на какъв етап от своето историческо развитие е българското общество, дали въобще може да се говори за наличието на общество в България, както и в каква степен можем, осем години след приемането на страна ни в ЕС, да прилагаме ефективно правото на ЕС.

     Въвеждането на МСП засяга все въпроси, които не би следвало да се повдигат в страна-член на ЕС, тъй като се предполага по презумпция, че бидейки такава България е възприела и трайно спазва ценностите му, както и Копенхагенските критерии -  стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията; върховенството на закона, правата на човека и уважението и закрилата на малцинствата; наличие на функционираща пазарна икономика, както и способност за справяне с конкурентния натиск и пазарните сили в съюза; способност да се поемат задълженията на членството, включително придържане към целите на икономическия, политическия и валутния съюз. Обстоятелствата, поради които фокусираме изследването си върху МСП са неговите фактически основания за съществуване.

     Европейската комисия е определила три основни области, върху които осъществява мониторинг върху българската държава: съдебна реформа, корупция и организирана престъпност. Този акт черпи правната си легитимност за съществуване от последния предприсъединителен доклад от 2006 г., където е констатирано, че макар и България да е готова за пълноправно членство, то все още в дневния ред остават „проблеми, по-специално в отчетността и ефективносттта на съдебната система и правоприлагащите органи, където е необходим по-нататъшен напредък, за да се гарантира тяхната способност да прилагат и изпълняват мерките, които са приети за създаване на вътрешния пазар и зоната на свобода, сигурност и правосъдие”. Поставен в този контекст, създаването на механизъм от подобен вид провокира още един съществен въпрос, който за голяма част от българските  политолози и социолози е табу, а именно – каква е логиката и същинските причини, които стоят зад присъединяването на България в ЕС, след като с въвеждането на МСП ЕК фактически демонстрира липса на доверие към българската институционална и правна среда? Важността на механизма, особено в първите три години от приемането му, е значителна (на пръв поглед), тъй като при определени обстоятелства в нарушение на Копенхагенските критерии или невъзможността за осъществяването на Rule of Law, за страната ни трябваше да бъдат активирани предпазни клаузи[1], които във вътрешнополитически план биха имали чувствителен резонанс.

     Трите области, върху които ЕК осъществява проверка са взаимно преплетени. Те са част от един по-общ социално-политически пъзел, чийто характер, осмисляне и генезис са в основата на анализирането на проблемите в съдебната система, корупцията и организираната престъпна дейност. Съществуването на подобни проблеми са белег не само за изостаналост на страната ни спрямо останалите европейски партньори в дадена област, те са симптом за достигането на пределна точка на бифуркация за българската държава: от една страна - на трайна структурна криза с тежки отражения върху социалната тъкан и от друга – демодернизацията на страната ни с всички произтичащи от това последици. И двете очертани и взаимно преплетени тенденции водят към резултат, чиито измерения засягат пряко държавността, народа и най-общо казано – бъдещето на страната ни. Защо това е така е най-важният въпрос, към който трябва да се обърнем, тъй като той е в основата на разбирането на драматизма на ситуацията, в която се намираме. МСП е удобен външен инструмент, чрез който се поставят на дневен ред именно тежките дефекти на българската държава и спомага в известна степен за тяхното осветляване пред европейската общественост.

     Първият от поредицата мониторингови доклади очертава рамката и въпросите, които в най-висока степен ще се следят от ЕК. Критиките се поднасят чрез твърде мек и дипломатичен език: „Във всички сфери българските власти демонстрират добри намерения и решителност. Те са подготвили необходимите проектозакони, планове за действие и програми. И все пак истинската проверка е ежедневното непоколебимо изпълнение на тези действия на място. Все още е налице очевидна слабост при превръщането на добрите намерения в резултати”[2]. Още в първата констатация се повдига дежурният въпрос относно готовността на страната ни да бъде не само de jure член на ЕС, но и за нейната възможност да се включи активно и de facto в него. Основания за подобни въпроси се съдържат и в следващите редове на доклада, където са на лице и първите опасения: „Дълбоко вкоренени проблеми, и най-вече организираната престъпност и корупцията, изискват да се установят необратимо и ефективно да функционират устойчиви структури на ниво следствие и правоприлагане, които да са в състояние да дават възпиращи сигнали. Освен това, необходимите структурни промени оказват влияние на обществото като цяло и изискват качествена промяна, която стига далеч отвъд простото покриване на показателите. Всичко това изисква от България всеотдаен дългосрочен ангажимент и ще постигне успех, само ако се спазва строгото разделение на изпълнителната, законодателната и съдебната власт”[3].

     Със свалянето на Тодор Живков от власт се постави началото на един нов исторически период за българската държава. Вакуумът в политическия естаблишмънт бързо бе запълнен с псевдодемократи и антикомунисти, чиито лозунги за известно време създадоха впечатлението за зараждането на нещо ново, нещо отвъд нашата ситуационна реалност. Обещанията за светло бъдеще на българската държава бяха неразривно свързани с рязкото разграничение от Русия и изграждане на тесни взаимоотношения с евроатлантическите политико-икономически и военни структури. Идеята за смяната на външнополитическата преориентация и взетото решение за интегриране в ЕС за кратко време е прегърната от цялата палитра политически партии. Тясната колаборация помежду им по този въпрос като че ли създава впечатлението за стриктното спазване на Стамболовите завети, според които „във външната политика трябва да се качиш на по-здравия клон”. Макар и да се подценява често, новият геополитически курс е важна съставка от местния „тюрлю гювеч”. Първото и най-важно следствие от новия международен дрейв за страната ни е възприемането на неолибералния икономически модел, който трасира пътя за денационализация на собствеността и съсредоточаването й в ръцете на тесни мрежи от дейци, ценностно и политически свързани с висшия номенклатурен апарат на управляващата до 1989 г. Българска комунистическа партия. От другата страна, така развилите се обстоятелства, както и добилият криминален характер български преход,  доведоха до „лишаването на огромни маси от хора от всякакви икономически и социални шансове”[4]. Изясняването на всичко това до тук е от особена важност за разбирането на причините, които влияят върху конструирането на фундамента на социалната пирамида. На тази база възникват съвършено различен тип социални отношения, чиито проявления принципно би следвало да бъдат регулирани от модерното право, а дефектите, с които се сблъсква ЕК в България две десетилетия и половина след установяването на „демокрацията” са пряко отражение именно на социалните девиации, заченати в края на 80-те и началото на 90-те години.

     На третата година от въвеждането на механизма, макар и с оглед на отпадането на възможността от задействане на предпазни клаузи спрямо българската държава, позицията на експертите, които изготвят доклада през 2009 г. остава непроменена, дори напротив. Установената и от европейските бюрократи трайна тенденция за имитиране на действия намира вече недипломатичен резонанс в извода, че е „необходимо да се оказва постоянен натиск за постигането на резултати и Комисията приканва и останалите държави-членки да продължат да оказват съдействие на България и да ѝ помогнат да отбележи напредък”[5]. Невъзможността на българските власти да се справят или поне да овладеят ситуацията в страната във всяка от наблюдаваните области води до подобни драстични „заплахи” и поставя под съмнение статута на независимата и суверенна страна България. Този директен намек за необходимостта от указване на натиск е пряко следствие от функцията и ролята, която е отредена на България в структурата на ЕС: 1. на периферна страна, служеща като резервоар за работна ръка; 2. допълнителна погранична защита. Перфидна логика, чиито исторически корени могат да бъдат открити и в Римската, и в Османската империи.

     Все пак, поради наложителната обективност на анализа трябва да отбележим, че не винаги докладите са изцяло критични. Създава се впечатление, че понякога окуражаването или стимулирането на политическата класа е една от целите на МСП. Във въвеждащата част на доклада от 2010 г. се прокрадва оптимистична нотка: „в тазгодишния си доклад Комисията отбелязва, че след последния ѝ годишен доклад през юли 2009 г. в България се е появил силен устрем за реформи. Новата стратегия за съдебна реформа показва, че в страната е налице силна политическа воля за осъществяването на задълбочена и трайна реформа на съдебната власт”[6].

     Ефимерността на въодушевлението бързо се откроява в категоричните изводи, които ежегодно се преповтарят, като остър акцент се поставя върху съдебната система: „продължават да са налице сериозни недостатъци в съдебната практика както по отношение на прокуратурата, така и по отношение на съда. Съдебният процес в България страда от липсата на инициатива и професионален капацитетНа практика Комисията забелязва нежелание от страна на прокуратурата да започне разследвания въз основа на очевидни сигнали и да води сложни разследвания, които отнемат време”[7]. Опитът на ЕК да минимизира до такава степен кризата и нискоефективната работа на съдебната власт е твърде семпъл и нямащо нищо общо с действителността клише, че проблемът се състои в липсата на професионализъм у магистратите. Всъщност „съдебната система преди да бъде такава, а може би именно и поради това, е преди всичко система на публична власт. Следователно, поне по дефиниция, тя е функция на обществения интерес, който я формира, финансира и комуто тя дължи качествена публична услуга”[8]. Именно в обществения интерес се състои разковничето, което обяснява несъстоятелността и зависимостта на съдебната система у нас от външни на нея кръгове. Катя Христова-Вълчева отделя два вида независимост на съдебната власт -  „институционално, като част от конституционното установеното разделение на властите, и индивидуално, като гаранция за безпристрастност в работата на отделния магистрат”[9]. ЕК констатира отсъствието и на двата вида независимост: „Измененията на Конституцията от февруари 2007 г. установиха рамката за независимостта на съдебната власт в България. Конституцията предоставя на съдебната система значителна автономност на управлението. Същевременно обаче тя отрежда силна роля за политическите институции – половината от избираемите членове на Висшия съдебен съвет и всички съдебни инспектори се избират от Народното събрание — което е повод за критики от страна на Венецианската комисия на Съвета на Европа… Цялостното впечатление е за неспособност да се спазва разделението на държавните власти, което има преки последици върху общественото доверие в съдебната система”[10].

     Разделението на властите е едно от ключовите условия за членство в ЕС, защото то гарантира защитата на правата и интересите на гражданите. Едва на петата година от членството на България в ЕС всъщност ЕК открива това, което отсъства още в зародиша на т. нар. преход. А това е така, защото първо политическият елит нито е политически, нито е елит. Зад удобното партийно прикритие не стоят общности със свободна воля, които да генерират идеи, политики или да оказват натиск, т.е. общности, чиито изразители да бъдат именно политическите партии. Моделираната в началото на прехода социална архитектоника постави в партерно положение голяма част от българското население. Лишените от власт, собственост и икономически шансове сведоха своя жизнен избор до това или 1) да имигрират, или 2) да оцеляват. Първият избор означава безвъзвратно лишаване от възможността за включването им в системата на така необходимото за демокрацията гражданско общество. Вторият път води също до задънена улица. Един икономически и политически зависим индивид, поставен на ръба на мизерията по определение не може да има каквито и да било намерения за реализирането на каквото и да било целево социално действие. Второ, т. нар. преход в крайна сметка не доведе единствено до образуването на „лузъри”. Една твърде малка, но бързо адаптивна клика успя да концентрира основните източници на власт в своите ръце. Нейното възпроизводство и паразитиране върху гърба на масата „изгубили от прехода” предпоставя условията за създаването на законодателство и институции не в името на обществено благополучие и добруване, а в услуга на финансовите интереси на определени псевдокапиталисти, самонарекли се за удобство бизнесмени.

     Корупцията и организираната престъпност са другите два фрагмента, за които МСП непрекъснато алармира: „България не разполага с независими институции в областта на борбата с корупцията, които да имат правомощията и задължението да правят предложения и да направляват предприеманите действия. Това ограничава свободата на действие на съответните институции за дейна намеса и за осъществяване на независимо наблюдение”[11]. Според Антоний Гълъбов „корупцията е мрежови феномен, който поражда съществени изменения в социалната среда”[12]. Точно обратно. Социалната среда и нейните недъзи определят и задават процеси като корупцията. Сам по себе си нито един социален ексцес не би могъл да съществува, без необходимите условия и среда за това. Метафорично казано причините за болестта не са в самата болест, а в тялото, където тя се образува и развива. Международната неправителствена организация Трансперънси интернешънъл две десетилетия следи нивата на корупцията в 175 държави, а България е включено в него през 1998 г. Мястото, което страната ни заема в последния доклад от 2014 г. е 69-то, като по-ниски нива на корупция отчетливо се открояват в страни като Македония, Кувейт, Руанда, Ботсвана и др. Изводите на организацията гравитират около становището, че „резултатите от индекса през последното десетилетие потвърждават, че е налице застой в борбата с корупцията. Честите и непоследователни промени в правната рамка не могат да дадат достатъчно адекватен отговор на проблема… Въпреки полаганите усилия в отделни сектори, липсва обща визия и последователност в борбата с корупцията. В крайна сметка това се отразява и на невъзможността за постигане на системен резултат в противодействието на корупцията”[13].

     Обстоятелствата, които позволяват катализирането на корупционни практики спомагат и за сформирането, разрастването и достигането до трансконтинентални висоти на българските организирани престъпни групировки. „Фактът, че знакови фигури на организираната престъпност успяха да се изплъзнат от правосъдието в деня преди произнасяне на окончателната присъда през юли 2012 г., предизвика широко безпокойство: а фактът, че никой не пожела да поеме отговорност за това и че не бяха предприети никакви стъпки да се гарантира, че подобен инцидент не би могъл да се случи отново, е още по-силна индикация за трудностите, които има системата да се справя с проблемите”[14]. В началото на 90-те години процъфтяха рекетьорството, силовите застрахователни организации и групи, занимаващи се с трафик на оръжие, наркотици, контрабанда. Изграждането, развитието и в последствие „излизането на светло” на подобни структури се развиваше пред очите на политическия елит, а в повечето случаи и с неговото активно съучастничество. Този „брак по сметка” се случва и в наши дни, двадесет и пет години от така лелеяната демокрация, и още толкова от времената на пирамидите и фараоните. Спойката между властта, организираната престъпност, полицията и съдебната система се превърна в норма.  Институционалната и законовата рамки в страната фактически не липсват. Периодично и в резултат на външния натиск, понякога и посредством МСП, се образуват нови структури в държавната власт, създават се и закони, хармонизирани с правото на ЕС.  Но проблемите не са свързани със самият процес на транспониране, а с фактическото им прилагане и ефективна работа. Проблемът е в това, че законите се прилагат в зависимост от това за кого се отнасят, а структурите на държавната власт са по-скоро в услуга на интереси, нямащи нищо общо с обществените.

     На фона на мрачните констатации от страна на ЕК и очевидните патологии в българската институционална и обществена инфраструктура, МСП играе ролята единствено на регистратор. Неговите препоръчителни послания увисват във въздуха и намират кратковременен отзвук в страната и то единствено с политико-популистки цели. Отказът от задействане на предпазните клаузи и постепенното му омаловажаване от страна на политическия ни елит показва ниска ефективност в този му вид. Причините, поради които достигаме до този извод са сведени до това, че той представлява единствено „инструмент за регистрация на трансформациите и съпротивите срещу тях и защото легитимира имитацията на реформи чрез изпълнение на мерки, които не отреждат до резултат – трайно установяване на върховенството на правото”[15]. Прокрадването на съществени противоречия в докладите понякога създава впечатлението, че се правят очевидно успешни опити за легитимиране и продължаване на имитирането на дейност по надзор на българската държава. Фактическите обвинения към българските власти във всички доклади не кореспондират с някои изводи, като този в доклада от 2012 г., според който „като цяло, Комисията е убедена, че МСП има съществен принос за реформите в България… Цялостната оценка на Комисията за напредъка по МСП от присъединяването на България досега показва значителен напредък в основната законодателна рамка. В ключовите моменти българското правителство показа силна политическа воля за постигане на дълбока и трайна реформа. Предизвикателството сега е да се запълнят някои ключови стратегически пропуски и да се осигури ефективно прилагане. Решимостта сред българското общество за осъществяване на наблюдаваните от МСП реформи бе променлива — необходимо е по-последователно прилагане, за да може разпокъсаните действия да се обединят. Тази по-последователна насоченост на реформите би била най-добрият показател за устойчивостта и необратимостта на процеса”[16].

     Проблемите на българската страна по прилагането на върховенството на правото не са проблеми от юридическо естество. Често ЕК посочва като причини – липсата на еди-какъв си закон, на политическа воля, на слабата професионална подготовка на служители и магистрати. Подчертава се необходимостта от създаване на еди-каква си структура, на съдебна реформа, на оказване на натиск и т.н. Това е болезнен пример за явното неосъзнаване на драматизма на ситуацията в българската държава или още по-лошо, на отявлен непотизъм и бягство от подпомагане за разрешаването на същинските проблеми от страна на европейските ни партньори. Проблемите обаче не се коренят на повърхността, не се разрешават и с процедурни и технологични похвати. Както се изразява Линка Методиева „днес става все по-болезнено ясно, предизвикателствата пред възможността за ефективно членство на България в ЕС са от социоструктурен характер”[17]. Началото е поставено още с демонтирането на стария режим през 1989 г., който е определен като „вътрешен комунистически преврат, чрез който опортюнисти от втория ешелон представиха себе си за демократични лидери на прехода и след това използваха държавната власт, за да спечелят първите избори. Така голяма част от частичните икономически реформи от 90-те обогатиха елита и вкопаните корупционни мрежи, като в същото време удължиха икономическите трудности на обикновените граждани”[18]. Връщането в домодернизационна фаза на българската икономика влече след себе си редица последствия: обезбългаряване на страната; обедняване на голяма част от все пак решилите да оцеляват в собствената си страна и поставянето им в трайна икономическа или политическа зависимост от властимащите на деня или от местни икономически кръгове – успешно инфилтрирали се и ползващи се с протекциите на местната или централна власт. Въпреки, че външната рамка на демократичната и правова държава е поставена, сърцевината на социалната тъкан е пропукана и отнетите й шансове за осъществяването на каквото и да е социално действие се отразяват пряко върху правото като модерен регулатор на съществуващите социални отношения.

     Тъй като МСП бяга от същината на болестта и предпочита да се занимава само с нейните следствия – корупция, организирана престъпност и съдебна власт, то и ефектите от него не са осезаеми. Понеже  МСП е инструмент за мониторинг, притежаващ характеристиките на Soft Law, това несъмнено предопределя ролята и отражението му върху българската правна, институционална и обществена системи. Липсата на санкция, която евентуално би послужила като възпираща или стимулираща към промени властовата клика, е съществен недостиг на МСП, тъй като и изпълнителната, и законодателната, и съдебната власти в страната (които всъщност и МСП констатира, че липсват) нямат какъвто и да било интерес от качествен напредък и промяна на модела и функционирането на институциите в България, защото настоящият ги устройва несъмнено: първо -  чрез него те обслужват собствения и този на икономическите си покровители интереси, и второ - помага им да държат в страни от държавната погача все по-свличащото се към пропастта българско население.

 

 

 

 

 

 



[1] Чл. 36, 37 и 38 от Акта относно условията за присъединяване на Република България и Румъния и промените в Учредителните договори

[2] Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета относно напредъка на България по съпътстващите мерки след присъединяването. Брюксел. 27.06.2007. COM (2007) 377 окончателен

[3]   Пак там

[4] Христов, И. „За характера на кризата”. Философски клуб. 16 юли 2015 /span> http://philosophyclub.bg/%D0%B7%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%B0/ Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка. Брюксел. 22.07.2009. COM (2009) 402 окончателен

[6] Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка. Брюксел. 20.07.2010. COM (2010) 400 окончателен

[7] Пак там

[8] Христов, И. Български правни метаморфози. София: ИК „Захарий Стоянов”. 2007. с. 7-8

[9] Христова-Вълчева, К. Правовата държава и качеството на демокрацията в България. -  Във: Тодоров, А. и Канев, Д. Качество на демокрацията в България. София: Изток-Запад, 2014. с. 299

[10] Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка. Брюксел. 18.07.2012. COM (2012) 411 окончателен

[11] Пак там.

[12] Гълъбов, А. Политическата корупция и демокрацията. -   Във: Тодоров, А. и Канев, Д. Качество на демокрацията в България. София: Изток-Запад, 2014. с. 423

[13] Transparency International. Индекс за възприятие на корупцията – 2014. http://www.transparency.bg/media/cms_page_media/172/CPI_2014.12.03.pdf,  достъп на 11 ноември 2015 г.

[14] Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка. Брюксел. 22.01.2014. COM (2014) 36 final

[15] Димитров, Г. и колектив. Механизмът за сътрудничество и проверка – споделена политическа безотговорност между Европейската комисия и българските правителства. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2012.  с. 12

[16] Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка. Брюксел. 18.07.2012. COM (2012) 411 окончателен

[17] Тонева-Методиева, Л. Rule of Law в българския преход: социоструктурни условия за (не) възможност. -  Във: Христов, И. (съст.) (Не) станалото правово общество в България. София: ЦАИ, 2012. с. 112

[18] Spendzharova, A., Vachudova, M. 2012. Catching up? Consolidating Liberal Democracy in Bulgaria and Romania after EU Accession. Weast European Politics, vol.35, №1, 39-58, p.2




Гласувай:
6
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fire
Категория: Политика
Прочетен: 219964
Постинги: 55
Коментари: 379
Гласове: 3771
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031