Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2014 00:26 - Турция - от гарант за стабилност в региона към нова роля
Автор: fire Категория: Политика   
Прочетен: 2533 Коментари: 4 Гласове:
9

Последна промяна: 18.12.2014 00:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Периодичните тектонични размествания на пластовете в сферата на международните отношения и динамичните геополитически процеси, които преконфигурират региона на Близкия и Среден изток след т.нар. Арабска пролет засягат в огромна степен и Турция. Бързоразвиващата се икономика от последното десетилетие, силно изразеният демографски бум и относително стабилният политически елит привидно са сред основните оръжия на придобилото надмощие ислямистко ядро в турското общество. Те са в основата на нейните геополитически амбиции, самочувствие и новата роля, която й чертае тандема Ердоган-Давутоглу. Тя на практика не се изразява в рязък завой на турската външна политика, а в търсене на свой собствен алтернативен път. Въпросите, които следва да бъдат изяснени са: може ли Турция да се еманципира от САЩ и да осъществи на свой ред експанзия? Какви са й основанията и къде би могла да насочи външнополитическия си курс? Има ли Турция ресурси да заиграе самостоятелна роля на международната сцена и какви са спънките пред нея?

Противно на повечето анализатори, които поставят строги рамки на съвременната външнополитическа стратегия на Турция, аз ще се въздържа от сляпото следване на този, според мен, погрешен модел. Защото разглеждането на всеки един вектор от нея сам по себе си не разкрива същността й. Точно обратното, този подход би довел до по-голяма неяснота и пропускане на очевидни факти, които стават пред очите ни и са взаимосвързани помежду си. Най-образно казано, с един ход върху шахматната дъска Турция никога не търси само един ефект или както казва Ахмед Давутоглу „колкото повече Турция изпъва своя лък в посока Азия, толкова надалеч и точно ще се прецели нейната стрела в посока Европа” [1].

Възприетият от кемалистите прозападен курс на страната и включването й от Втората световна война насам в авангарда на САЩ като неин важен военностратегически партньор в НАТО е линия, от която Турция не се отклонява вече няколко десетилетия. Срещу своята лоялност тя получава финансови стимули и военна техника чрез „Планът Маршал” и „Доктрината Труман”. Това до голяма степен й осигурява необходимата вътрешна стабилност и регионална сигурност чрез превръщането й в най-голямата военна сила в региона. Задълбочавайки в още по-голяма степен отношенията със Запада, Турция се присъединява към ООН, ОССЕ, Европейската банка за възстановяване и развитие, става асоцииран член в Европейските икономически общности и подава молба за членство в Европейския съюз. В десетилетието след края на Студената война, до голяма степен, вътрешните проблеми в страната и нестабилният политически елит са пречки пред нейната активност на международната сцена. Доминацията, която САЩ налага в световен мащаб отрежда на Турция периферна роля с ограничени функции, простиращи се до стабилизиране на региона на Черно море, контрол върху достъпа от него до Средиземно море, баланс на руското присъствие в Кавказ, противодействие на ислямския фундаментализъм и южно предмостие на НАТО. Една дестабилизирана Турция вероятно би позволила да се развихри повече насилие в южната част на Балканския полуостров, улеснявайки същевременно възстановяването на руския контрол над новоосвободилите се държави в Кавказ [2]. За изпълнение на тази цел турската армия е превърната във втората по големина в НАТО, но неразполагайки със собствено ядрено оръжие я прави уязвима, както от Иран, така и при определени обстоятелства от Пакистан, Израел, Индия, Русия. Освен това, Турция не произвежда все още оръжие за конвенционална употреба и на практика този факт се превръща в още една форма на зависимост от западните държави. Въпреки наличието на осезаеми различия по редица въпроси като отказа на Турция да се включи в „Коалицията на желаещите” през 2003 г. срещу Саддам Хюсеин, отказа от директо военно  участие срещу режима на Бажар Асад в Сирия, конфронтацията с Израел, Кипърският въпрос и пр., западната нишка в турската външна политика не се къса. Напротив, настоящ казус с международни измерения е потенциалното членство на Турция в ЕС. Преговорите помежду им са онази плоскост, върху която управляващата вече дванадесет години Партия на справедливостта и развитето (ПСР) стъпва, за да неутрализира вътрешнополитическите си опоненти, както и стожерът на кемалистките завети – военният елит на страната. Под ударите на Реджеп Тайип Ердоган, посредствум добилите публичност съдебни дела „Ергенекон” и „Чук” и следвайки основния лайтмотив на ЕС за демократизация, висшия военен ешалон е системно маргинализиран, а функциите му са претъпени. Стремежа към демокрация в турската страна не е ново историческо събитие, а дългогодишен процес, чиито корени трябва да се търсят още при управлението на Кемал Ататюрк, за който към момента би било пресилено да се твърди, че е доведен до успешен край. Напротив, финалът му е отворен и непредсказуем, тъй като опита за синтез между ислям и демокрация се осъществява за първи път и крайният резултат може да придобие всякакви измерения. В тази връзка социологът Иво Христов е на мнение, че е налице реална опасност по пътя на демокрацията и чрез формирането на демокрацията да бъде произведен резултат нямащ нищо общо с демокрацията [3].

Кюрдският въпрос е друг важен фрагмент, както от вътрешно естество, така и за външнополитическите партньори на страната от ЕС. Техните стремежи са насочени в оказване на натиск в посока подобряване на социалните, икономически и политически аспекти на кюрдската общност, с цел намирането на решение на техния проблем по политически път. С оглед евентуалното членство на Турция в ЕС и продължаващите преговори, ПСР предприема редица стъпки, с които да интегрира кюрдската общност към турското общество. На първо място следва да се спомене отпадането на забраната на кюрдския език, създаването на кюрдски национален канал, център за кюрдски изследвания, концентрация на сериозно количество обществени поръчки в ръцете на кюрдски фирми и подновяването на преговорите с осъдения кюрдски лидер Абдуллах Йоджалан. Скритата цел на управляващия елит по-скоро е да ги подчини, с оглед събирането на достатъчна парламентарна подкрепа за настойчивото желание на Реджеп Тайип Ердоган за промяна на Конституцията. За тази цел са необходими минимум 330 гласа от 550 – членният Меджлис, с които Партията на справедливостта и развитието самостоятелно не разполага. От друга страна, кюрдският въпрос е от съществена важност за териториалната цялост на Турция. От десетилетия кюрдите проявяват афинитет към обособяване са собствена държава или най-малко на автономна област. Предвид практическата кюрдска автономия в Ирак и нестабилността в Сирия, пътят към обединение на всички кюрди в региона изглежда отворен.

В същото време е на лице как еднополюсния модел в международен план се трансформира в многополюсен. Постепенно се засилва влиянието и на други международни актьори, като акцента от сътрудничеството се измества към конкуренцията. Това води до очертаване на сериозни преконфигурации на геополитическото статукво в района на Близкия изток, което е особено осезаемо след събитията от т. нар. „Арабска пролет” и последвалите я сътресения. Провалът на американската външна политика и поетапното й оттегляне от тази част на света създава предпоставки за образуването на вакуум. За неговото запълване аспирации предявява Турция, чиито намерения са чрез постепенното й еманципиране от ролята на гарант за стабилност в региона да се превърне в регионален център със собствена периферия [4]. В тази връзка бяха направени опити от Турция да разгърне неоислямисткия вектор от външата си политика с оказване на подкрепа за „Мюсюлмански братя” в Египет, „Джабхат ан-Нусра” в Сирия, „Хамас” в Палестина и техни еквиваленти в Либия. Нещо повече, докато Турция финансира и снабдява с оръжие терористични организации за ликвидирането на режима на Башар Асад в Сирия, част от същите тези сили се вляха в новосформиращата се Ислямска държава и се превърнаха в потенциална опасност за националната сигурност на страната. Макар, че не постигнаха отчетлив ефект, опитите на Реджеп Тайип Ердоган показаха нагледно стремежа на Турция да се превърне в държава-ядро за ислямския свят, по смисъла, който Самюъл Хънтингтън влага в този термин [5]. Основанията за развитието на тази проекция от стратегията на Турция са идеологически обосновани от министър-председателя Ахмед Давутоглу в книгата му „Стратегическа дълбочина” и те са, най-общо казано свързани с исторически, културни и религиозни предпоставки. Като част от нея е и отношението на Турция към Балканския регион, което също придобива ново измерение при ПСР в опит за реванш към пасивността на страната по време на конфликтите в Босна и Херцеговина през 90-те години. Турски фирми участват в строителството на редица обекти в балканските страни: летища в Прищина и Скопие, пътища в Сърбия, магистрали в България, сключват се редица търговски договори, от които балканските страни черпят привилегии, но паралелно с това се възстановяват и паметници от османско време, както и вакъфски имоти. Претенциите към  символите на Османската империя са подплатени от Ахмед Давутоглу, който през 2009 г., в качеството си на външен министър, е на посещение в Сараево. Според него османските векове били „епоха на успех” за Балканите – която впрочем може да се повтори [6]. Другото лице на турската външна политика Реджеп Ердоган коментира перманентните етнически конфликти в Македония, като не се свени да заяви пред държавната телевизия, че Турция ще помогне на албанските братя, ако е необходимо, ще им окаже и военна помощ, тъй като албанците имат право на самоопределяне и създаване на по-голяма държава[7]. Тази политика на Турция е наречена от Дарко Танаскович неоосманизъм, като под това наименование трябва да се разбира комплексна макроидеологическа платформа, според която днешна Турция – като негова легитимна цивилизационна наследница – трябва да потвърди цялостното духовно, културно и политическо наследство на Османската империя, за да може при сегашното разпределение на световните сили и влияние да си осигури и ефикасно да играе роля на един от глобално значимите международни фактори. Той го нарича още амалгама от турски национализъм, ислямизъм и неоосманска имперска носталгия [8].

В икономически аспект при управлението на ПСР е достигнат исторически връх през 2011 г. изразяващ се в растеж от 8.5%. Това е втори резултат след Китай, което я превръща 16-та икономика в света, и 6-та в Европа. Този успех се постига в контекста на икономическата криза, която обхваща по-голяма част от основните й западни външнотърговски партньори, лавинообразното фалиране на банки и оставането на хиляди хора на улицата, без работа и жилище. „Затягането на коланите” и зародилите се популистки движения на Запад, като следствие от кризата, на практика подминават Турция. Някои икономисти заговарят дори за „икономическо чудо”. В същината си това явление се дължи на нарасналите чуждестранни инвестиции, особено на страните от Персийския залив, ЕС и Русия. Успешната политика покачва над два пъти стандарта на живот за последното десетилетие, прогресивно се увеличава населението с над 800 хиляди души годишно от 2004 г. насам, а същевременно с това се повишава и средната продължителност на живота от 72 г. - на 75 г. за същия период [9]. Съществен проблем за Турция обаче се оказва бюджетният й дефицит – 10% от БВП, което го прави един от най-високите в света. Причините за трупането на дефицита са в нарастването на вноса на петрол, природен газ и електричество за покриване на икономическите и социалните си потребности [10]. През 2011 г. вносът на енергоносители формира 23% от целия турски внос (основно от Русия, Иран и Ирак), а Турция е втората страна, след Китай по ръст на енергийни източници. Тази зависимост от други страни и тенденциите към все по-нарастваща необходимост от тях, стимулират управляващите да вложат усилия в разработването и изграждането на транспортни и енергийни проекти, в чиято логика на част от тях, тя попада в съществено противоречие със САЩ. Сред приоритетните за страната са газопроводите „Син поток”, „TANAP”, „Набуко” и „Южен поток”; нефтопровода „Самсун – Джейхан”; съсредоточават се средства и усилия също в строежа на атомни електроцентрали – някои, от които, с руски ядрени реактори. Т.е. отчитайки собствените си интереси, Турция демонстрира излизане от сянката на задокеанския си партньор и без притеснение дръзва да сключи договори с Иран и Русия.

Наред с това обаче, под повърхността се наблюдават и други процеси, които биха възпрепятствали или дори изменили стремежите на турските управляващи. Отчитайки вътрешната стабилност като предпоставка за въшнополитически амбиции трябва да подчертаем още един, помоему важен проблем в самото турско общество, а именно - все по-задълбочаващата се поляризация между светско ориентираните елити и ислямисткото ядро, олицетворявано от ПСР. Несъмнено вътрешнополитическата стабилност се отразява благоприятно върху цялото население и това кореспондира с покачването на жизненото му равнище като цяло. Успоредно с това се стабилизира кемалистката средна класа, но и се формира нова анадолска такава.  Съществената разлика се корени в религиозните порядки, които крепят едните и демократичните и секуларистки идеи, с които са закърмени другите. В епоха на глобализация, на информационно общество, на прокламирани ценности като демократизация, с всички произтичащи от това позитиви и негативи, предприетият курс на реислямизация поражда недоволство сред „старите елити” и преобразува част от него напоследък все по-често в граждански протести, най-мащабен от които бе този през 2013 г. в Гези парк. На другия полюс е обратният процес, който се изразява във вътрешна миграция в посока от селото към града в търсене на по-добри икономически шансове, особено осезаем в Анадола. Това способства за промяна в профила на населението, както и за превръщането на малките провинциални градове в „Анадолски тигри”. Необразованата и работеща нискоквалифициран труд част от него свързва тази промяна със стабилната икономическа ситуация в страната и в частност с политиката на ПСР.  Другата – използвайки достъпа до качествено образование, придобива квалификация, намира си значително по-престижна работа и постепенно увеличава доходите си, с което се осъществява преминаването му в следваща фаза на социално развитие. По този начин линията на конфронтация между двете части от турския социум все повече се задълбочава, а държавата не полага необходимите усилия за преодоляването на това разделение.

Опортюнистичната външна политика на Турция подсказва, че тя има амбиция, воля и военна мощ да се превърне във фактор на международната сцена, но не като познатият ни посредник при разрешаването на конфликтите в региона, а като диктуваща световните събития. Дали този сценарий ще се осъществи не зависи единствено от нея и само от една група фактори. Неразрешимият от десетилетия кюрдски проблем, незавършеният все още процес на модернизация, крехката демокрация, маргинализираните светски и военни елити, както и нехомогенността на турското население и произтичащата от това криза на идентичността са сред  проблемите, пред които е изправена днешна Турция. В зависимост от това как ще се проявят или изкуствено отслабят тези фактори зависи бъдещето, както на страната, така и на поне три перманентно нестабилни региона – Балканите, Близкия изток и Кавказ.

 

(Резюме от доклад на Пламен Нанов, представен на Юбилейна международна научно-практическа конференция на тема „Времена на несигурност и рискове. Възможности и перспективи за развитие.”, проведена на 7-8 ноември 2014 г. в ПУ „П. Хилендарски”, гр. Пловдив)

 

 

                                               ЛИТЕРАТУРА:

 

[1] Маркова, Е. „Преговорите на Турция за членство в Европейския съюз”, непубликувана дисертация, 2011, с. 177

[2] Бжежински, З. „Голямата шахматна дъска”, София, Обсидиан, 1997, с. 58

[3] Христов, И. „Новата турска външна политика и предизвикателствата пред България”, Геополитика, http://geopolitica.eu/2014/1551-novata-turska-vanshna-politika-i-predizvikatelstvata-pred-sigurnostta-na-balgariya-, 30.10.2014

[4] Христов, И., цит. съч.

[5] Хънтингтън, С. „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”, София, Обсидиан, 2009, с. 254

[6] Попова – Витцел, Д. „Турското робство било „златна епоха”, http://www.dw.de/dw/article/0,,15658749,00.html, 30.10.2014

[7] Турция за военно преначертаване на границите на Балканите?”, http://www.dnes.bg/balkani/2012/05/10/turciia-za-voenno-prenachertavane-na-granicite-na-balkanite.158434, 30.10.2014

[8] Танаскович, Д. „Неоосманизъм”, София, Изток – Запад, 2010, с. 11

[9] World bank, http://data.worldbank.org/country/turkey, 30.10.2014

[10] Челикпала. М. „Турция и енергийната геополитика в Черноморския регион”, Геополитика,http://geopolitica.eu/index.php?option=com_content&view=article&catid=56:broy3-2013&id=1433:turtsiya-i-energiynata-geopolitika-v-chernomorskiya-region, 30.10.2014

 

 

 




Гласувай:
9
0



1. freeoldmen - Солидна статия!
18.12.2014 01:27
Има над какво да се замисли човек...
Но нашите велики управници май не са по тази част...
цитирай
2. fire - freeoldman, благодаря!
19.12.2014 00:51
Споделям мнението Ви за управниците. Надявам се поне да се вслушват в читави съветници (макар че и това е гола илюзия).
цитирай
3. zaw12929 - добър анализ, не споменава България
19.12.2014 07:46
freeoldmen написа:
Има над какво да се замисли човек...
Но нашите велики управници май не са по тази част...


Агресивното ни отношение не е адекватно на нуждите, С точно обратна дипломация, можем да имаме Турция за гарант към по самостоятелна политика...Къде е нашата доктрина за развитие като фактор на Балканите- само вот Турция може да имаме подкрепа...
цитирай
4. fire - zaw,
19.12.2014 09:49
къде виждаш агресия?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fire
Категория: Политика
Прочетен: 215294
Постинги: 55
Коментари: 379
Гласове: 3715
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930