Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.12.2013 22:12 - Произход на католиците в България и влиянието на ордените върху тях
Автор: fire Категория: Политика   
Прочетен: 5074 Коментари: 6 Гласове:
8

Последна промяна: 19.12.2013 22:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Още от дълбока древност политиката и религията са неразривно свързани помежду си. Разделянето на Римската империя през 395 година означава не само обособяване на две независими една от друга държави, а и превръщане на Рим и Константинопол в първостепенни църковни средища, в резултат на което започват непрекъснати войни за надмощие и влияние. През IХ век и двата центъра се надяват да приобщят към своята църква все още непокръстените славянски народи. Християнизацията на България води до по – нататъшно изостряне на конфликта помежду им. В началото на 864 година в България пристигат византийски духовници, които покръстват българският цар Борис I и голяма част от населението. Това обаче обвързвало със зависимост българската държава спрямо могъщите съседи и цар Борис I се обръща за съвет и настойничество към римския папа Николай I, в резултат на което папата изпраща църковнопроповедническа мисия, която да покръсти повторно българите и да ги приобщи към своя диоцез. В периода 886 – 870 година България се намира под папската духовна юрисдикция, но поради невъзможност да получи църковна самостоятелност от Ватикана цар Борис променя своите планове. Осмия църковен събор, след тежки дебати, решава българската църква занапред да бъде подчинена на константинополския патриарх, а българската автокефална църква да се управлява от архиепископ. Това не попречило обаче на Рим да прави непрекъснати опити за промяна на статуквото, но и те не дали резултат. Окончателият разрив между двете църкви през 1054 г. води до оформянето на римокатолицизма и ортодоксалното православие като отделни вероизповедение – всяко със свой собствен статут и духовна йерархия. С течение на времето „България се превръща в един от стожерите на източното православие [1]. Началото на покатоличаването в България е поставено през 1365 година в завзетото от унгарския крал Людовик I Анжуйски Видинско царство, когато за два месеца са покръстени близо 200 000 души павликяни и православни, но 4 години по – късно Иван Срацимир е възвърат на престола и местното население бързо се отказва от натрапеното му вероизповедание.

     До истинско възраждане на католицизма водят решенията от Тридентския събор (1545 – 1563). Създават се нови ордени и мисии, които проникват до най – отдалечените точки на света. Отделя се сериозно внимание особено на намиращите се извън влиянието на Римската църква народи. Развитието на католицизма се улеснява още повече и от упадъка на Османската империя. Високата порта признава с конвенция от 1606 година правото на католиците да проповядват в земите на империята, да строят църкви и да извършват обреди. Всички тези предпоставки благоприятстват проникването на католицизма на Балканите и по – специално в българските земи. До този момент като разпространители на католицизма се явяват дубровнишките търговци, които имали специален статут в империята. Те успяват да проникнат във всички по – големи градове в страната – София, Пловдив, Търново, Никопол, Русе, Провадия, Шумен, Разград, Варна и Силистра. Но поради малочислеността си не успяват да окажат особено влияние сред местните. Към края на XVI век малко на брой католици има само в Чипровец и околните села – Копиловци, Железна и Клисура. В историческата литература за автентична се приема тезата, че заселени през Средновековието саксонски рудари слагат началото на католицизма в Чипровец, но постепенно под влиянието на местните са се претопили, като единственото, което са завещали на поколенията след себе си е религиозното предразположението към Рим. Първите сведения за павликяните по българските земи са открити в римски документи от 1581 година, когато архиепископът на Далмация Петър Цедулин заедно с монаха Йероним посещават дубровнишките търговци в Провадия и Силистра с цел да проучат числеността на католиците в страната по онова време - какъв език говорят и с какво се занимават. Били получени сведения, че в българските земи има общност, която почитала папата и се отнасяла с уважение към Рим, но според документа „от тези еретици няма какво да се очаква, тъй като те са твърдоглави, не почитат кръста и никой не може да приказва с тях, нито пък могат да видят християнин[2]. С цел да проникне трайно по българските земи и да разпростре католицизма върху тях римската църква насочва внимавието си към Чипровското воеводство. Тя изпраща през 1595 година свещенослужители на място, начело с Петър Солинат, като за кратко време се построяват училища, църкви и манастири. Няколко младежи са изпратени на учение в Италия и те от своя страна в последствие поемат духовните дела. Идването на Петър Солинат в България е повратна точка в историята на католицизма у нас. Особено внимание той обръща на павликяните в Северна България и използвайки Чипровец за изходна база покатоличава павликяните, които се превръщат в здрава, а след XVII век и в единствена упора на Римската църква в България.

     Разглеждането на зараждането и равитието на католицизма в България не може, а и не би трябвало да подмине общността, изиграла най – важна роля в неговата история – тази на павликяните. Особен интерес представляват въпросите: кога и къде възниква павликянството, какви са неговите социалнополитически и религиозни възгледи, как павликяните се озовават в българските земи, какъв е техният произход, диалект и изобщо каква е историята им до този момент. Още в първите векове след възникването на Християнството източните провинции на Римската империя стават огнище на най – разнообразни еретически учения. Именно една такава религиозна общност е павликянството, зародило се по време на император Констант II (641 – 668) във византийската тема Армениакон, в североизточния край на Мала Азия. Пръв проповедник на новото учение е арменецът Константин (Силван). Неговите привърженици се наричали павликяни, убедени, че те са единствените истински последователи на апостол Павел, когото почитали най – много от Христовите апостоли. Те вярвали, че във Вселената съществуват две начала, независими едно от друго и борещи се помежду си. Според тях злият Бог управлява видимият свят, а добрият ще властва над бъдещия свят. Привърженици са на абсолютния дуализъм, според който борбата между доборото и злото ще продължи вечно. Като следствие от тези схващания павликяните се обявяват против съществуващия обществен ред и особено остро негодуват срещу Православната църква, която възприемат като враг. Открито нападат свещениците и монасите и твърдят, че духовенството е напълно излишно, тъй като всеки може да чете и тълкува сам Евангелието. Освен това не признават църковните обреди, празниците и постите, не почитат кръста и иконите, поддържат учението за докетизма и отхвърлят култа към Дева Мария и светците. Придържат се към 14 – те послания на апостол Павел и Евангелието, но не и към Стария завет и пророците описани в него. Идеалът на павликянството е в реформирането на православието и връщане към раннохристиянските общини, основани на принципа на пълното социално и имуществено равенство, като първи такива общини са изградени в Армения с появата на учението. Въпреки своите крайни възгледи движението бързо се разраства в източните части на империята. То се явява голяма опасност за управляващите, защото павликяните имат своя войска и непристъпни крепости, в които не били допускани представители на официалната власт и заради това били подложени на жестоки гонения. Положението обаче се променя през 726 година, когато във Византия настъпва епохата на императорите иконоборци и постепенно те се превръщат в съюзници на Константинопол срещу монашеското съсловие. В резултат на преселническата политика обаче на империята има данни от 746 години, че в областта Тракия са преселени монофизити от Сирия и през 757 година арменци от император Констнантин V Копроним (741 – 775), като се предполага, че измежду тях имало и не малка част павликяни. Според гръцките хронисти този ход на императора има за цел да укрепи северната част на империята и да постави новите заселници като щит срещу нахлуванията на българите. Тази колонизаторска политика се запазила и след императорите иконоборци. По времето на император Йоан Цимисхи (969 – 976) изворите сочат нови преселения на значителни маси павликяни в Пловдив и околността, а по – късно император Василий II (976 – 1025) преселил павликяни и монофизити в Македония, отново с цел защита срещу българското племе. След продължителни и упорити борби срещу византийци, араби и селджукски турци обаче павликянството в Армения постепенно замира, за да продължи по стечение на обстоятелствата своето съществуване в България. При император Алексий Комнин II (1081 – 1118) обаче започват масови гонения срещу павликяните, с цел унищожаването на ереста и приобщаването им към Православието. Това става донякъде и с подкупи като императорът нарежда новопокръстените да се възнаградят съобразно общественото им положение. Така знатните получават богати дарове, военни и административни длъжности, а за останалите изгражда нов град, наречен Алексиопол (Неокастрон). Но тези мерки също не са в състояние да ликвидират павликянството, защото не се премахват злоупотребите, експлоатацията и насилията спрямо мирните жители от страна на светските и духовни ръководители. Нов подем за павликяните се осъщесвява с възстановяването на българската държава, когато благодарение на тях цар Калоян окупира  Пловдив и го присъединява към пределите на българската държава. Това демонстрирало техният стремеж да се включат към българската държава, което на практика означава, че в мнозинството си те се чувстват българи. След тази година обаче изворите не споменават нищо за тях чак до падането под османска власт. Но павликянството не загива, понеже се превръща в „затворена религиозна общност и благодарение на това продължава своето самостоятелно съществуване[3]. Масовото движение на павликяните от Тракия към Северна България е свързано с първия миграционен период от края на XIV до края на XV век. През Троянския проход те преминават Балкана и образуват 13 селища, предимно по поречието на река Осъм [4]. Това става в резултат на зачестилите турски зверства в Тракия. Две столетия по – късно обаче, същите причини довеждат до обратна миграция през Балкана. Този път причините са зачестилите руско – турски войни в района, обитаван от павликяните. Те предпочели да се преселят на юг към долината на Марица, в близост до големите градове, където животът бил по – сигурен. По данни на францисканските монаси такива селища били – Калаброво, Даваджово, Хаджиево, Калачлий, по – късно Селджиково, Хамбарлий и Доганли. С името „банатски българи” пък са известни онези католици, които в резултат на робските условия на живот в Османската империя в края на XVII и началото на XVIII век се изселват във Влашко, а благодарение на вероизповеданието си и тесните връзки с Австрия през 1738 и 1741 година се преместват в областта Банат. Там, отстоявайки правото си на съществуване и българското си име, тази група се обособява като отделна етнорелигиозна общност със самобитна материална и духовна култура. След Освобождението на България от турско робство започва процесът на разселване, част от банатските българи постепенно се връщат в българските земи и създават селата – Бърдарски геран, Асеново, Гостиля и Брегаре. Основният поминък за павликяните в Северна България, а и за тези в Тракия било земеделието и животновъдството, като с това се прехранвали и банатските българи зад граница.

       В историческата наука са разпрастранени няколко схващания за етническия състав и произход на павликяните. Едните изследователи виждат в лицето на павликяните по нашите земи преки потомци на колонизираните от византийските императори арменци и сирийци, които с течение на времето са се побългарили. Други твърдят обаче, че това се отнася само за южните павликяни, докато северните представлявали потомци на някогашните богомили. Трети пък лансират тезата, че павликяните са наследници на вундските българи. Професор Милетич обаче има по – различно становище от изброените до тук, като на базата на изследване на езика установява пълното съвпадение на южните и северните павликяни и въз основа на редица други етнографски белези прави извода, че те са същински българи. Тези негови думи се потвърждават и от факта, че павликяните друг език освен български не знаят, а българският елемент е широко застъпен и в имената им. Софийският архиепископ Петър Богдан в подкрепа на тази теза също заявява, че „тия павликяни са по народност славяни”[5].

     С цел приобщаването на павликяните към Римската църква в българската държава действали няколко католически ордена с различна продължителност и успехи. Това са: лигуористи, капуцини, успенци, пасионисти и францисканци. Орденът на лигуористите (редемптористи) настъпва сред южните павликяни през 1834 година начело с апостолическия викарий Иван Птачек (1836 – 1840). За кратко време целта им е да прокарат важни реформи в църковния и обществен живот на своето паство. Те въвеждат публичните процесии из населените места, хоровото пеене в църква, научават вярващите редовно да посещават празничните и неделни литургии. През 1836 година е заменен Юлианския с Грегориянския кялендар с което католиците значително се различават от православните християни. Освен това водят непрестанни борби за премахване на лихварството и пиянството. Реформаторските учения на отците обаче им изиграва лоша шега. Те създават срещу себе си сериозна опозиция в резултат на въведените от папския наместник публични покаяния за всички, които не се изповядват през Великите пости. Той глобява в полза на църквата, налага телесни наказания с тояга, сьздава институцията на калугерките и пр. Тези деспотични похвати довеждат до остър протест от по – видните католици и от началото на октомври 1840 година, след като Конгрегацията установява фактически нарушенията, лигуористите напускат завинаги мисията.

     На следващата година управлението на католическата епархия в Южна България е поверена на капуцинския орден (действащ и до днес на територията на страната) с апостолически викарий Андрея Канова. Той бързо редуцира броя на калугерките и окончателно затвърждава честването на празниците, които съществуват в Римския календар. Своята консервативност обаче демонстрират и капуцините – обявяват се против пъстрата традиционна носия и накитите, против народните песни, свирни и седенки и пр. Андрея Канова има и немалки заслуги за постепенното преодоляване на антагонизма между православните българи и католиците, които до тогава не схващат своето народностно единство и се гледат едни други като две напълно чужди страни. Това донякъде е валидно и в наши дни. Възрастните католици продължават да наричат източноправославните „българи”, а сред тях пък все още битува схващането, че католиците ядат хора. Успехите на капуцините укрепват тяхното самочувствие и авторитет. В резултат на това Конгрегацията въздига през 1848 година Андрея Канова в ранг на епископ. През 1861 година епископ Канова успява да осигури значителни финастови средства от френското правителство и построява внушителната катедрала „Св. Лудовик” в град Пловдив. Успоредно с това те отделят сериозно внимание на образованието и духовното израстване на миряните. В Пловдив функционират две училища – за момчета и за момичета. През 1863 година орденът на успенците създава в Пловдив втора католическа мисия, намираща се под френско покровителство. Тя се насочва към завладяване на нови територии със средствата на културната политика. Успенците приемат предложението на епископ Канова да се заемат най – вече с образованието и още същата година отваря врати тяхното мъжко училище „Св. Андрей”, а две години по – късно девическото. Целите пред наследника на Канова, който умира 1866 г.,  Франсоа Райноди са изграждане на големи църкви, камбанарии и училища. Така през 1878 година е построен католическият храм „Св. Йосиф” в София.

     През 1781 година католическата мисия в Северна България е поверена от папа Пий VI на ордена на пасионистите. Тяхната мисия е тежка и подложена на множество изпитания – по нейно време върлува коварната болест чума, два пъти кърджалиите изпозатрили голяма част от християните и земите им били арени на перманентни военни действия и всички тези събития принудили голяма част от католиците да потърсят спасение зад граница или в Тракия. Чак с въвеждането на Хатихумаюна през 1856 година в Империятя католиците си поемат дъх. Така както капуцините в Пловдивско, сега и пасионистите в Северна България получили право да извършват религиозните си обреди, да строят църкви, снабдени с камбани и да градят енориите си. Посинистите се стремили да запазят католицизма в тези земи, да утвърдят духовните ценности на местните и да изкоренят суеверията им. С всичко това обаче те целели да скъсат нишката с православните християни и всички онези общи черти, които ги обединяват, в това число и българската азбука. Орденът не одобрявал дори срещите между младежи от противоположния пол, забранили народните игри, песните, танците и свирните. Всички тези ограничения обаче довеждат в крайна сметка до зараждането на съпротива сред будната част на католическото население. Последвали множество конфликти между миряните и духовенството, като в крайна сметка морален победител в спора може да се каже, че са обикновените хора, тъй като пасионистите променили отношението си към българския език и дори започнали да издават книжки на роден език. Независимо от църковните разпри, всички северни павликяни са силно привързани към католицизма. В хода на борбата срещу духовното им началство все повече се пробуждало и тяхното българско самосъзнание.

     Българи или арменци, саксонски рудари или сирийци, вундски българи или павликяни,  българските католици са една малка, но много кампактна част от българското население. Независимо от множеството перипети, които са преживели в българските земи, а и извън тях, те успяват да отстояват себе си, запазват своите вярвания и самобитност. С Освобождението на България се събужда българското им етническо самосъзнание. За това важна роля изиграва просветата, разпространяваща се чрез добре организираната училищна мрежа, обществените връзки с православните християни, както и чре войската, която „за много кратко време успява да възпита в дух на патриотизъм своите новобранци павликяни[6]. След Освобождението Католическата църква в страната непрекъснато укрепва своите позиции – процес, протичащ успоредно с увеличаване числеността на нейното паство. В големите градове църквата създава солидна материална база за духовна и просветна дейност. Различните мисионерски ордени създават училища в страната, а за организационното сплотяване на католицизма се създават множество религиозни дружества, делящи се на младежки, девически, благотворителни или спортни. Противопоставянето на православни и католици на верска основа продължава чак до средата на ХХ век. То се проявява най – вече в отказ от сключването на бракове между православни и католици. С течение на времето обаче верските различия постепенно са преодолени, напрежение между католици и православни  отдавна не съществува, което пък спомага за мирното им съществуване в българските земи. И въпреки значителните изменения, настъпили през последните няколко десетилетия сред българите католици, те продължават да съществуват като една обособена конфесионална група, чийто жизнен път и съдба си остават пряко свързани с Римокатолическата църква.



[1]  Ангел Янков, „Календарните празници и обичаи на българите католици”, София, 2003, „Марин   Дринов”, стр. 24

[2]  Пак там, стр. 27 – бел. авт.

[3]  Пак там, стр. 32 – бел. авт.

[4]  Николина Стоянова, „Здравият корен”, Добрич, 2007, Матадор 74, стр. 133 – бел. авт.

[5]  Ангел Янков, „Календарните празници и обичаи на българите католици”, София, 2003, „Марин   Дринов”, стр. 33 – бел. авт.

[6]  Пак там, стр. 51 – бел. авт.




Гласувай:
8
0



1. zaw12929 - Работих в католическо село- добри ...
01.01.2014 17:14
Работих в католическо село- добри хора са
Поздарав на орешанчани- свищовско

ЧНГ на ВАС!
цитирай
2. анонимен - Религиите трябва да сближават хората ....
09.01.2014 08:46
"С течение на времето обаче верските различия постепенно са преодолени, напрежение между католици и православни отдавна не съществува, което пък спомага за мирното им съществуване в българските земи."

Да, така е, както е и факт, че празнуваме голямия празник Рождество Христово съвместно с католиците след 1968 година, когато Българската Православна Църква установява чествуването на 25 декември.
цитирай
3. fire - zaw,
09.01.2014 22:24
Честита нова година и на Вас!
цитирай
4. fire - andreshko,
09.01.2014 22:27
надявам се дразги между конфесиите в България в идните години да не се пораждат, защото би било пагубно за нашата малка страна.
цитирай
5. christotamarin - Има по-прости обяснения..
29.04.2014 11:23
Католическата пропаганда по нашите земи започва с кръстоносните походи и оттогава не е преставала. Самият Цариград цели 60 години е бил под властта на католиците. Цар Калоян приема униатството. Връщаме се към православието едва при цар Иван Асен 2. После Цариград пада в ръцете на мюсюлманите и позициятa на католицизмът укрепва. Близо 2 века (1526–1700) на територията на Османската империя живее многобройно католическо население (в Хърватско и Унгария).

И тъй, имало и има две групи католици в България. Едните са униатите. A как да се нарекат другите? Другите са обикновени нормални католици, както католиците в Испания например. Другите са ги нарекли павликяни, като така са изразили основното им различие с униатите. Докато униатите служат по източен обряд (режисьор-постановчик на църковната служба е Св. евангелист Иоан), то при останалите католици се служи по режисурата на Св. апостол Павел. Та затова са наречени павликяни. Католиците в България се делят на униати и павликяни.

Връзката между съвременните павликяни, които са истински католици, и еретиците-павликяни от ранното средновековие, е илюзорна и фиктивна.
цитирай
6. fire - Вероятно има и още "по-просто" обяснение,
01.05.2014 20:47
обаче е право на всеки да изрази своето по собствен начин.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fire
Категория: Политика
Прочетен: 233393
Постинги: 56
Коментари: 379
Гласове: 3886
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930