Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.11.2013 19:05 - Сидеров, Льо Пен и Тудор като сиамски близнаци
Автор: fire Категория: Политика   
Прочетен: 2964 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 15.11.2013 22:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Твърде малко се говори в обществото за националистическите партии, а когато това все пак се прави то е с особено презрение и заклеймяване. Ако обаче се вгледаме в детайлите по създаването на всяка националистическа партия, в нейните лидери и идеологии ще открием симптомите, които предначертават изпадането на Европа в тежката икономическа и политическа криза. Съвременният национализъм е наследник на двувековно историческо развитие. Той става действена политическа сила едва след избухването на Великата Френска революция през 1789 г. Всъщност национализмът е двояко понятие. Той описва и националната идентичност, подхранвана от държавата, и нейното инструментализиране с политическа цел. Национализмът има многобройни и често пъти твърде различни определения, тълкувания и присъди. От „политически принцип, според който политическата и националната единица трябва да съвпадат[1] до „исторически феномен, смятан от много учени за най-важното нещо в света, по-значим от цивилизацията, хуманността, приличието, състраданието, по-важен от самия живот[2].  Доста краен е Ели Кедури, според чиято доктрина „национализмът е вирус, заченат в ума на Кант и още няколко мислители, които с катастрофална скорост и резултат заразяват масово целия свят”[3].. Темата за национализма е общо взето обект на изследване на множество автори, всеки с различен принос в разясняването на това течение. Обширната тематика за национализма засяга дори и Алберт Айнщайн, който смята, че той е "детска болест, дребната шарка на човечеството." Дори и да е така това не пречи на Самюъл Хънтингтън да го нареди сред големите политически идеологии на XX век. Според типологията на национализмите на Ърнест Гелнър те се класифицират в три групи по компонентите – власт, образование, обща култура. „Хабсбургски” национализъм, характерен за колонизираните страни, където лишените от власт са лишени от образование. Класически либерален национализъм е тогава, когато някои хора имат власт, а други нямат. Подобен тип се среща в Италия и Германия  през XIX век, когато повечето италианци биват управлявани от чужденци и в този смисъл са политически непривилегировани. И третият тип, според Гелнър, е национализмът на диаспората. При него „културата или етничността се използва като маркиращ социален интсрумент за идентифициране и отличаване не само на привилегированите, но и на непривилегированите, двусмислено възприемани групи на париите”[4]. Този тип е характерен за източните балкански страни. Подобен национализъм е бил присъщ и за България около Освобождението от турско робство. Като идеологически продукт на ХІХ в. национализмът е устремен към бъдещето и черпи легитимност чрез обещанието за духовна еманципация, модернизация и стопански подем на съответната общност, която най-често е дефинирана с очи към исконните традиции и корени, славното минало и неговите герои.     

     Споделяната от „Атака” идея за национализъм с нищо не се различава от популярната по това време национална идея, чиито елементи са българският народ, българският език и източното православие. До появата на партия Атака в българското политическо пространство единствено ВМРО отстоява в известна степен патриотични идеи и програми. С по-малък успех това правят Български демократичен форум, Национално-патриотичен съюз „Защита”, Българска национал-радикална партия и Български национален съюз. Всички те вкупом обаче не могат да стигнат до резултата на Коалиция „Атака” от Парламентарните избори през 2005 година. Въпреки множеството определения, които могат да се дадат за национализма целта е да разберем защо Атака използва именно тази идеология, а не някоя друга, кои са нещата или кое е нещото, което я прави възможна точно тук и точно сега. В написаната от Георги Димитров книга през 1995 г. „България в орбитата на модернизацията” той стига до един извод, според който „от историята обаче е добре известно, че политическото обвързване на финансовата олигархия с лумпенизираните маси ясно трасира пътя за социал-националистическо бъдеще. В момента временно ни липсват още няколко градуса в масовото недоволство от демокрацията. За да ги наваксаме ни трябват само избори, които нищо не могат да променят и инфлация, достатъчна да унищожи дребните собственици и да ги направи авангард на лумпенпролетариата[5]. Каква е обстановката в страната към 2005 година? България вече 15 години е в преход. След свалянето на Тодор Живков от власт последователно на кормилото на държавата застават Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Жан Виденов, Иван Костов и Симеон Сакскобургготски. Избори след избори, премиери след премиери, управляват и леви, и десни, и центристи. Така или иначе никое правителство не спечелва доверието у народа, никое правителство не повтаря мандата си. Този период създава една прослойка в българското общество - тази на недоволните. Хора, които във всяко следващо правителство виждат спасението, виждат успеха. Но по една или друга причина това все им се изплъзва от ръцете. Тези хора се чувстват излъгани, тези хора се чувстват ощетени, че не са успели да се реализират, че не са успели да получат живота, който са искали. Плюс всичко това се задава членство в Европейския съюз, за който медиите не престават да дават за пример Полша и Унгария, където е настъпил срив в националната икономика. Множество дребни собственици са заплашени от безбройните квоти, които предстои да се въведат. Масово се чувстват заплашени дребните търговци, от това, че ще бъдат погълнати от големите вериги в съответния бранш. Всичко това води до една масова вълна от недоволство, едно масово движение, което до момента няма предпазен клапан. Тогава на сцената се появява Коалиция „Атака”, която с леви идеи, със засилена доза популизъм насочен срещу Европейския съюз, Международния валутен фонд, Световната банка, Движението за права и свободи и целият политически елит на прехода успява успешно да се качи на гребена на вълната. Тези хора намират изразител на своя гняв в тяхно лице. За Теодор Дечев е „очевидно, че в страните от ЕС възниква нова „страта”, която се състои от хора, които са ощетени по някакъв начин от глобализацията и евроинтеграцията, или поне смятат, че е така. Подобна страта може да бъде мобилизирана в политическия и избирателния процес от различни анти-системни партии, били те десничарски или левичарски”[6].  Каква друга алтернатива би имала „Атака” освен национализма! Ако се обяви за дясна партия ще бъде поредната. Ясно е, че няма да успее да постигне почти нищо като се има предвид раздробеното дясно пространство към този момент – там са Съюза на демократичните сили, Демократи за силна България, там е Съюзът на свободните демократи. Все партии, които са минали по десния път, утъпкали са го и задачата пред една нова формация да се настани там е неизпълнима. Другата крайност – лявото политически пространство, е доминирано безспорно от една единствена партия в лицето на Българската социалистическа партия вече сто години и да се надяваш да „отлюспиш” от техния електорат е илюзия. Примери за подобно начинание има доста, всички завършили без успех. В средата, или тъй наречените центристи, са разположени Национално движение Симеон Втори и Движението за права и свободи. Едната партия събира симтатизанти на бившия цар, а другата концентрира етническия вот в лицето на турците и ромите. И тук, както се вижда, пробивът е труден. Още повече, че и двете партии се определят за либерални, а българският народ не е дорасъл за либерална партия. Той иска зрелища. Иска силни думи и твърда ръка. Това му го предлага „Атака” и затова той гласува за нея. Т.е. за създаването на „Атака” изиграва роля акумулирането в годините на прехода на траен социално-политически интерес от необходимост за такава партия  изразител на общественото разочарование. Според Андрей Пантев „работните места на национализма се появяват там, където избухва криза на неудовлетвореност или на прекалена увереност[7].

     В съседна Румъния още след промените от 1989г. се структурира националистическата партия „Велика Румъния” с лидер Корнелиу Вадим Тудор. Преди да влезе в това свое амплоа той се изявява като писател и журналист, който в свои статии открито възхвалява диктаторския режим на Чаушеску или пък всява антисемитски настроения. Още тук проличават сходствата между него и Волен Сидеров, който също има издадени книги на антисемитска тематика. Списанието, за което работи Тудор се явява и основната трибуна на неговата партия. В него той надълго и широко обяснява, че румънците са в основата на най-важните открития на човечеството – инсулина, кибернетиката, телефонията и пр., несправедливо непризнати обаче от западните фактори и Велики сили. Друг момент от неговата идеология е, че румънците са наследници на най-смелите траки – даките, което се подчертава, за да се елиминира комплекса за малоценност на румънците пред другите западноевропейски общества. Идеологията също засяга и необходимостта от запазване на чистата румънска кръв и експулсиране на чужденците. В превод на български – смяна на имената и изселване на българските турци. Цялата тази реторика съчетана с контекста, в който се намира страната – тежка икономическа криза и бедственото състояние на населението, я правят повече от успешна за години напред. От самото създаване партията играе важна роля на румънската политическа сцена. Множество анализатори я определят като ксенофобска, расистка, антисемитска, антициганска, антиунгарска. За да бъдат сихронът и идилията пълни,  румънската „Велика Румъния” е като скачен съд с партията на унгарците в страната UDMR, така както са „свързани” помежду си родните Атака и ДПС. Разликите между официалният политически дискурс, дискурсът за пред избирателите и реалните действия на подобни партии са очеизвадни. Всеизвестен факт е, че в кабинета на Вадим Тудор на стената виси географска карта на Румъния, която включва и земите на Южна Добруджа. Това обаче явно не пречи на родните националисти от Атака да заемат места в европейския парламент рамо до рамо и в една парламентарна група (макар и за кратко) именно с тези свои румънски „партньори”, както самите те ги наричат на официалната интернет страница на партията.

     Модел за националистическа партия има в цяла Европа. Подобен тип партии се радват на изключителен успех. Те намират поле за изява в значително по-развити страни от България, като пример за това е и Франция. Една от най-големите и мощни националистически партии на стария континент е „Национален фронт”. Партията би била немислима без своя харизматичен създадел и доскорошен лидер Жан Мари Льо Пен. Той казва за себе си: „Аз съм социално на ляво, икономически на дясно и повече от всякога, национално за Франция”[8]. След впечатляваща военна кариера, съчетана и с два мандата във френския парламент от различни партии Льо Пен застава начело на Националния фронт през 1972г., като първият по-сериозен успех за партията е спечелените 10.9% през 1984г. на изборите за Европейски парламент. До момента за най-сериозен неин успех се счита представянето в президентските избори през миналата година на наследничката на Жан Мари Льо Пен – дъщеря му Марин, където тя събира 17.9% от гласовете. Също като Волен Сидеров и Вадим Тудор, Льо Пен е чест гост в съдебната зала, откъдето е чул 17 присъди. Повечето от тях за насаждане на омраза и расизъм, както и две такива за „омаловажаване на престъпления срещу човечеството”. Основната идеология на Националния фронт е насочена към национализма или както самите те го наричат - националното предпочитание. Национализъм разбиран като върховенство на нацията и националните интереси. Национализъм като защита на френската нация в културен и демографски смисъл и национална свобода. В уводните думи на програмата на Националния фронт е записано: „Ние имаме само едно призвание: да служим на Франция, за да останем французи. Ние имаме само една политика: величието на Родината. Ние имаме само един идеал: спасение на Отечеството”[9]. Интересна е разликата с балканските националистически партии. В  Националния фронт членуват и потомци на арабски и чернокожи емигранти, което на практика отхвърля обвиненията в расизъм, отправени към нейните лидери. В нейната програма се поставя акцент върху французинът като гражданин на Франция, а не върху неговият произход или социален статус. В идеите си за международните организации властва разбирането за междудържавни съюзи, а не за наднационални организации. Това на практика обаче не кореспондира с явяването на избори за Европейски парламент и излъчването на депутати от 1984г. насам. Подобно отричане и отстъпление от идеологията се наблюдава както при Атака, така и при Велика Румъния. Паралелно с това идва отричането на Световната търговска асоциация, НАТО, МВФ и пр.

     Несъмнено повечето националистически политически формирования в Европа си приличат. Освен техният  общ произход, специфичните им предпочитания да варират в различни страни, до голяма степен (квази) националистите изповядват и едни и същи ценности: връщане на силната държава и на традициите; оставка на неминуемо корумпираните елити; еманципиране от чуждото и предимство на националното. Европейският съюз е представен почти навсякъде като новият колонизатор, покварен и алчен за плячкосване. Другата обща черта се откроява в изразните средства, с които си служат за насаждане на ксенофобия и расизъм. Основната „хранилка” на тези партии са чужденците, бежанците, емигрантите. Подобен тип формации изразяват своето мнение по общозначими въпроси и напипвайки обществения пулс посочват наболелите проблеми, с тази особеност, че или не предлагат алтернативи или когато го правят са изцяло популистки. Това ги прави ясно изразени опортюнистични организации, които паразитират на гърба на обществените проблеми, но наред с това служат и за техен отдушник. Макар спихването на „Велика Румъния” до скромните 1.24% да е факт, национализмът е доказвал възможността си изненадващо да възкръсва. Нужен му е само повод, за да възпламени отново искрицата.

[1]  Ърнест Гелнър, „Нации и национализъм”, София, Университетско издателство „Св. Климент   Охридски”, 1999, стр. 7 – бел. авт.

[2]  Андрей Пантев, „Рицар или чудовище”, София, Булвест, 1993, стр. 5 – бел. авт.

[3]  Ърнест Гелнър, цит. съч, стр. 98 – бел. авт.

[4]  Пак там, стр. 136 – бел. авт.

[5]  Георги Димитров, „България в орбитата на модернизацията”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1995, стр. 47 – бел. авт.

[6] http://teodordetchev.blog.bg/politika/2006/10/08/vyzmojna-li-e-kvazi-nacionalisticheska-alternativa-v-bylgari.17632 - бел. авт.

[7]  Андрей Пантев, „Рицар или чудовище”, София, Булвест, 1993, стр. 7 – бел. авт.

[8] http://www.elbetica.org/swetyt/lio_pen.html

[9] Пак там - бел. авт.




Гласувай:
7
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fire
Категория: Политика
Прочетен: 241579
Постинги: 56
Коментари: 379
Гласове: 3980
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31