Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2013 15:49 - Партизанският елит под ударите на Държавна сигурност
Автор: fire Категория: Политика   
Прочетен: 2223 Коментари: 3 Гласове:
9

Последна промяна: 23.07.2013 21:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Партизанското движение в България се заражда по време на Втората световна война и продължава до 9 септември 1944г. То се изразява във въоръжени партизански действия срещу силите на Вермахта и държавната власт в България, и най–вече е следствие на нейната външнополитическа ориентация. Движението е подкрепяно от проруски и комунистически сипатизанти и активисти. На 23 юли 1941г. започват емисиите на нелегалната радиостанция „Христо Ботев”, която излъчва от Москва. На нейните честоти Вълко Червенков, Васил Коларов, Георги Димитров и Станке Димитров призовават българите към неподчинение на правителството и немските представители. Първите организирани антиправителствени прояви са чрез изпращане на протестни телеграми и петиции, обявяващи се против участието на България в Тристранния пакт. В резултат на това, в някои от фабриките, чиято продукция се използва от Вермахта, работници саботират производствения процес.  На 13 декември 1941г. България обявява война на САЩ и Великобритания, след което същото следва и от тяхна страна. По този начин България се оказва фактически участник във Втората световна война.

     Първите създадени партизански групи и чети през лятото и есента на 1941г. са в района на Разлог, Дупница, Батак, Ловеч и Средна гора. Командването се осъществява от Централна военна комисия на БРП (к). Те извършват множество саботажни и терористични акции: палежи и взривяване на складове за оръжие, облекло и горива, на комуникационни връзки, предприятия, железопътни линии. Дело на бойните групи са и убийства на видни ръководители на политическия апарат, полицията, армията и Вермахта. Дейността им нанася известен удар по подкрепата за управляващите в България, но същевременно властите разкриват и обезвреждат голяма част от участниците в тях. През април 1942г. в следствие на предателство е арестуван и по-късно екзекутиран почти целия състав на Централната военна комисия на БРП (к). През  юли 1942г. по нелегалната радиостанция "Христо Ботев" Георги Димитров обявява програмата на Отечествения фронт (коалицията между БРП, БЗНС "Пладне" и Политическия кръг "Звено”). Тя се обявява за недопускане на участието на български войски на Източния фронт срещу СССР, за изтегляне на българските войски от територията на Югославия и Гърция, за скъсване на съюза с Германия и прекратяване на износа на зърнени храни за нея, споразумение с другите балкански държави, приятелски отношения със  СССР, Великобритания и САЩ. Поради увеличения брой на партизанските чети и отряди и участниците в тях, през април 1943г. се създава нелегалната Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА).  Всичко това подсказва за намерението на БРП (к) да усили борбата и завземе властта. През август същата година е създаден ръководен орган на ОФ — Национален комитет. Правителството от своя страна засилва действията си. С окръжно писмо № 3928 от 10 април 1943г. на МВР борбата с партизаните се възлага на полицията. Допуска се при необходимост и използването на военни части. Партизанските подразделения извършват нападения срещу железопътни линии, складове с храни, гориво, облекло и оръжие, предназначени за германските войски. Когато е възможно, партизаните завземат за кратко малки населени места, за да водят пропаганда, унищожават полицейски и данъчни архиви и присвояват оръжие и продоволствия, за да ги използват за своите нужди. С наближаването на Червената армия към границите на България все повече хора се присъединяват към партизанските формирования. През 1944г. състава на НОВА достига 9 бригади, 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети, десетки  бойни групи, а в началото на септември 1944г. е сформирана една дивизия. Междувременно на 12 август парламентарната опозиция и ОФ излизат с обща декларация за създаване на “ново конституционно правителство”. След натиск от страна на Москва, Отечественият фронт се отказва от подписа си под декларацията. Оставена без подкрепата на ОФ, парламентарната опозиция съставя на 2 септември 1944г. ново правителство, което прави последен опит да предотврати обявяването на война от СССР на България. За няколкото дни то прекъсва дипломатическите отношения с Германия, иска официално примирие от САЩ и Великобритания и започва изтеглянето на българските войски от териториите, анексирани от Югославия и Гърция. Започват и преговори с главнокомандващия НОВА Добри Терпешев, като чрез него БЗНС "Врабча 1" предлага на ОФ участие във властта. Терпешев представя на правителството крайни искания, които практически означават предаване на властта на ОФ, но те са отхвърлени. Независимо от тези обстоятелства, на 5 септември СССР обявява война на България. На 7 септември от съветски самолети е разпространено Обръщение на командира на III-ти Украински фронт - армейски генерал Фьодор Толбухин до българския народ и армия. Заявено е, че Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като счита българския народ за братски народ. Правителството на Константин Муравиев обявява война на Нацистка Германия считано от 8 септември 1944г. Същият ден войските на СССР навлизат в страната. Срещу тях по заповед на министъра на войната генерал-майор Иван Маринов няма прояви на организирани военни действия. Същевременно в периода между 6 и 8 септември 1944г. около 170 населени места в страната са завзети трайно от партизански части. Вземането на властта в София е извършено посредством мобилизиране на влиянието на Политически кръг „Звено“ сред армията. Силни военни части застават на страната на ОФ. Решаваща е подкрепата на Танковата бригада в Горна Баня. НОВА установява контрол върху останалите части на страната. След Деветосептемврийския преврат, с цел овладяване на армията, доскорошни партизани масово са назначени във военните части на високи постове като помощник-командири. Тяхна задача е да предотвратят евентуални опити на царските офицери да саботират ефективността на бойните действия срещу Вермахта и да контролират българската армия. По този начин, в седмиците след 9 септември 1944г., най–добрите бивши партизани, политзатворниците и концлагеристите са включват в изграждащите се основи на новите охранителни органи на народната власт. Но също така, бивши партизани участват в започналите масовите репресии и акции на отмъщение срещу служители на администрацията, военно-полицейския апарат и противниците на БКП.

     Непосредствено след 9 септември 1944г. в структурите на БРП (к) се открояват четири фракции: Първата фракция включва старите партийни кадри, които вече не са така активни политически и тяхното време в партията е вече прослужено. Втората фракция „обхваща огромната маса от следдеветосептемврийски приспособленци. Те навлизат в редовете на БРП (к), водени единствено от своите лични меркантилни интереси”[1]. Третата група в редовете на партията е съставена от най – активните кадри, участвали в партизанските движения, борбата с фашизма и самия преврат. Като основен лидер на тази фракция след 9 септеври се откроява Трайчо Костов и неговите най–близки хора – Антон Югов, Добри Терпешев, Георги Чанков и Славчо Трънски. Четвъртата фракция обединява в себе си бившите комунисти – политическите емигранти след 1925г. Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков. Постепенно чрез БРП (к) българската държава попада в съветска зона на влияние, като в политическия живот на страната поетапно са привнесени сталинските методи за разправа срещу противниците на управляващите. Борбата за водачество на страната умело се дирижира именно от Кремъл като Сталин подклажда вътрешнофракционно напрежение и в крайна сметка събитията винаги се развиват така, както той ги е начертал. Надмощие през всичките години до смъртта му има четвъртата фракция, защото в нея са завърналите се в страната, тази част от политическия елит, която се е докоснала до него, до идеите му, до руската култура и следователно те се превръщат в проводник на неговата политика на Балканите, а в частност и в България. Със заболяването на Георги Димитров през 1948г. се разгаря в най–пълна степен борбата за надмощие между двете най–активни фракции - на политическите емигранти и на активните борци. Първите, предвождани от Коларов и Червенков разчитат най–вече на силна подкрепа отвън – в лицето на Сталин, а вторите, ръководени от Трайчо Костов и Георги Чанков, разчитат предимно на собствените си сили. В резултат на подкрепата на своя идеолог и кумир емигрантите устройват фалшив процес срещу Трайчо Костов и го ликвидират по най - безцеремонен начин чрез обесване. Така след смъртта на Димитров начело на страната застава Васил Коларов с пръв помощник – Вълко Червенков.

     В изпълнение на своите цели  в България Сталин разчита най–вече на органите на Държавна сигурност, изградена изцяло в унисон със съветските тайни служби, чиито служители получават задължителна московска школовка като по този начин те се превръщат във фанатични негови последователи и послушници. Това са предимно представителите на втората фракция в партията – тази на „приспособленците”. Готови на всичко, в името на своето благоденствие „властта има възможност да черпи именно сред тях най – много безмисловни изпълнители – особено в системата на МВР. Лумпенското съзнание и поведение на някои от тези хора ги превръщав инструмент за насилие”[2]. По поръчение на Сталин в страната пристигат руски съветници, които да помагат и контролират българските властти и техните управленски действия. Именно по тяхна инициатива и копиране на руската практика руските съветници в Държавна сигурност, убеждават своите колеги, че „трябва да се търси врагът в партията, че врагът се е насочил към партията, понеже тя е на власт”[3]. Твърде скоро обаче, след като поема властта, Васил Коларов умира и Вълко Червенков заема неговата роля. За да се затвърди начело на партията, съответно и на държавата, през 1951г. той прилага добре изпитаната тактика за отстраняване на политическите си конкуренти от вътрешната фракция на активните борци, сред които  най-влиятелните и заслужили - генералите Славчо Трънски, Денчо Знеполски, Владо Георгиев, полк. Семерджиев и други. Скритият диригент на ДС по това време е руският съветник  ген. Филатов, който по ранг и заплата е равен на министъра на вътрешните работи, но практически той е ръководителят на министерството.

     От началото на 50–те години започва на практика вторият етап от политиеските процеси, като с най – зловещ характер са тези на ген. Петър Вранчев, ген. Тодор Гошев, ген. Крум Лекарски, ген. Славчо Трънски, полк. Денчо Знеполски и др. В най – общи линии от тях се иска да се признаят за „агент – провокатори” и последователи на заговорническата организация на Трайчо Костов. Обвинени са също така в престъпна, вражеска, противонародна и противопартийна дейност. Методите на водене на следствията, както и последвалите ги заточения без съд и присъда в затвора в Белене са адски нечовешки, аморални и не подлежат на никакво оправдание. В адската машина на Държавна сигурност попадат най–видните представители и ръководители на Трънския партизански отряд – Денчо Знеполски и Славчо Трънски. Първоначалната цел на следователите разпитвали Знеполски е да признае, че е агент на фашистката милиция и е станал такъв при ареста му през 1942г. За да достигнат до тази цел се използват най-различни, както физически, така и психически издевателства. Руските съветници въвеждат изцяло нови методи за разпит, като най – страшният от тях е безсънието. По техни експертни изчисления човешкото тяло може да издържи 40 денонощия без сън. Това обаче води до пълно изтощение на организма, халюциниране и лудост, достатъчно причини, за да станат затворниците податливи на различни внушения.

     Ето какво разказва Денчо Знеполски за прийомите на следователите, които водят неговото следствие: „Всичките ми нанасяха триещи юмручни удари по лицето и саблени удари по врата, ритаха ме безогледно с подкованите си обувки, блъскаха ми главата в стената, скубеха ми косата” [4]. „Аз стоях непрекъснато на крак, по 24 часа в денонощието, отекъл, подпухнал, не ял, не спал. Както стоях прав, изведнъж ми пречерняваше пред очите, започвах да падам в някаква дълбока пропаст и в мига, в който наистина съм полетял да падна, ме посреща със силен бокс Стоилов и ме изправи на крака.[5]Първоначално човек би си помислил, че това е художествена измислица, че няма как да отговаря на истината и авторът преследва само и единствено някаква ефтина популярност. Ако това беше само един прецедент може би наистина звучи налудничаво, но ето какво споделя и Славчо Трънски: „След като упорствах и не можех да говоря за такава дейност, започна пердах – удари по брадата, отдолу, удари с юмруци в корема долу, по главата, краката, където свари.... Имаше случаи когато, Христов ме караше да викам на радиатора или през дупката на ключалката –„Не съм враг, не съм враг![6]За да са сигурни, че арестанта няма да заспи вечер, като го свалят в килията, му поставят охранител, който да наблюдава. Ако случайно природата го надвие -  получава наказание, застава на пети - само върху нара и така цяла нощ, цялата тежест на тялото се премества върху тях, а когато затворникът падне бива изправен чрез нова серия ритници. Побоища, насилие, издевателства, които нямат край. Стига се дотам, че след пореден пердах в главата Денчо Знеполски получава отравяне на кръвта, в следствие на изпочупени зъби и само реакцията на зъболекарката му спасява живота. Един живот, над който няколко пъти сам посяга още в следствието, а след това и в Блене. Защото за него ежедневният тормоз не е човешки, бавно и полека той прави такива признания, каквито са удобни на следствието, така както то му е подало думите и в каквато посока е решило да го наведе. Освен физическите извращения над следствените се организират също и психически – като имитиране на разстрел, дърпане, влачене, безсъние. Всяка сутрин като влязат в стаята за разпит, Денчо Знеполски разказва, че следователите го питат лицемерно „Как си?”, ако отговори, че е добре, следва побой, за да му докажат, че не е добре. Ако отговори, че е зле, пак следва побой, за да разбере, че може да бъде и още по – зле. Постепенно следователите изстръгват самопризнания от активния борец против фашизма Знеполски, че е английски шпионин, трайчокостовист, че поддържа тесни връзки с югославските партизани и че е заминал за Русия не за да учи, а за да убие великият лидер Сталин. По такъв начин цялата борба на такива активни дейци отива напразно, преиначава се до безгранична степен и на практика омаловажава тяхната роля в борбата им срещу фашизма.

     В един момент в Политбюро решават да назначат проверки на следствията, това става след разговор между Червенков и Сталин, тъй като Червенков е изразил съмнения относно методите и резултатите, които се използват и постигат чрез руските съветници. Как на практика обаче се получават тези обвинения, как се фабрикуват, всичко предварителен сценарий ли е или обикновена клевета? Върху тези  въпроси яснота хвърлят признанията на един от следователите, нагърбени с проверката на следствието – Григор Илиев: „Оказа се, че на 27 военнослужещи има един оперативен работник. Цял ден какво ще прави, той трябва навсякъде да ги следи и понеже ти искаш работа от него, той ще ги следи... Няма какво да работи и започва да съчинява.[7] Освен, че част от работата им явно е да съчиняват, се оказва, че все пак имат и някакъв сценарий, който трябва да следват: „Понеже се води протокол, а следователят записва, може цял ден да приказва, а да запише един протокол от една страница. Записва се онова, което трябва на следователя, а не това, което е казано в полза на подсъдимия. Този начин на разпит довежда първо до голям морален тормоз, без да може следственият свободно да каже, да изрази онова, което смята да каже, и до насочване на следствието”[8].

     В резултат на проверките и констатациите на Политбюро „до съд не се стига, но следствието остава дълбока травма в живота на тези дейци. Някои от тях изпитват и униженията в съществуващите трудови лагери[9] Въпреки, че назначените комисии, които проверяват следствието установяват, че самопризнанията са взети чрез насилие и не отговарят на истината Знеполски е откаран в трудовия лагер Белене. Там първоначално е настанен в общежитието на криминално проявените лица „Тел Авив”, като на практика целта на властта е той да бъде унищожен чрез тях, а не тя лично да си мърси ръцете с подобни политически убийства. Това не се случва по начина, по който те очакват, защото Знеполски бързо завързва контакт дори и с най–тежките криминални личности. Но издевателствата от страна на милицията продължават и в затвора. За „добре дошъл” му възлагат от тинесто блато, с вода до шията, да извади сам на брега изкоренена топола. В друг случай го вдигат посред нощ и му казват, че трябва да бяга, като след него на кон тича надзирател, чиято функция е да го гази, ако политзатворника падне все пак на земята. Знеполски е чест посетител и на карцерите. Ето какво споделя за един от тях: „Не знаех вече колко дни са минали, откакто не съм виждал белия свят. Една нощ усетих през дебелите стени на карцера, че се задава буря. Страшно беше това време на острова. Тази нощ пак съм сам, студът и влагата са ме сковали на лесата, нямам сила даже да вдигна ръка и да се предпазя от преминаващите през мен водни змии и огромни плъхове. Гледам да прикрия само очите и устата си.[10]

     Промяна в събитията настъпват едва след смъртта на Сталин през 1953г. Постепенно от затворите започват да се амнистират голяма част от затворниците. След прекарите 34 месеца в следствието, централният затвор в София и лагера в Белене, Денчо Знеполски е един от последните останали в лагера, който също е освободен, тъй като обвиненията срещу него не са доказани. С прибирането си в родния дом той фактически не споделя какво се е случило с него, къде е бил, какво е правил, поради страх, че събитията могат да се върнат като бумеранг и той отново да попадне сред затворниците.

     Със смъртта на Сталин  и оглавяването на ЦК на БКП от Тодор Живков властта в страната се поема от втората фракция на т. нар. „приспособленци”. По–късно, през 1956г. на Септемврийския пленум на БКП пострадалите по процеса на Трайчо Костов и след това са реабилитирани политически, а някои от тях получават отново ръководни позиции в държавата, като Славчо Трънски например, който още през 1954г. е върнат на длъжността началник на Военната академия, други се връщат на работа в армията, а на трети им е възстановено партийното членство. Но,  „макар и реабилитирани, по – голямата част от репресираните не възстановяват предишните си служебни постове и позиции в партията и държавата”[11].

      Дали целта оправдава средствата тук не е важно, важна е тяхната вяра в доброто, което предстои, защото общият идеал, за който се борят и към който се стремят участниците в съпротивата срещу фашизма, тяхната воля и желание е положителен пример. И макар, че главният юмрук срещу властта и фашизма не получава заслуженото признание от страна на управляващата върхушка в периода 1949 – 1951г., а дори напротив – той е осквернен, омерзен и смачкан от своите съпартийци, от своите другари и бивши съпартизани, той не се предава, не сломява глава пред партията майка и не спира да се бори за възвръщане на партийното си членство. Това странно явление заслужава по–обстоен социологически, политологически и психологически анализ, за да се покаже на поколенията как това е възможно, как въпреки всичко, репресираните запазват човешкото у себе си и най-вече защо. Наред с положителните примери за героизъм не може да не се види и отрицателното в така развилите се събития. Борбата за власт и надмощие в страната е била тази, която е разяла партийната организация на БКП, борбата на фракциите за съжаление ги виждаме и в наши дни, в сегашните партии и в сегашните лидери. Далеч по – различни, в много по – умален мащаб, но ги има, има го и разчистването на сметки с неудобните, както по времето на Сталинизма. Това е тревожна констатация, която показва, че сегашното поколениене не си е извадило достатъчно поуки от миналото, а по този начин няма как да разбере настоящето и да планира бъдещето.



[1] Трендафил Митев,  „Истината за един от големите удари на сталинизма през 1951 г. върху генералитета на България”,  Военноисторически сборник, 1993, кн. 6, стр. 135

[2] Пак там, стр. 135, 136 – бел. авт.

[3] Господинка Никова – „Политическите процеси в България 1949 – 1953г.”, В: България в сферата на съветските интереси, София, 1998, стр. 64

[4] Денчо Знеполски – „Посмъртна изповед”, София, 2005,  стр. 358

[5] Пак там – стр. 357, бел. авт.

[6] Трендафил Митев,  „Истината за един от големите удари на сталинизма през 1951 г. върху генералитета на България”,  Военноисторически сборник, 1993, кн. 6, стр. 148

[7] Трендафил Митев,  „Истината за един от големите удари на сталинизма през 1951 г. върху генералитета на България”,  Военноисторически сборник, 1993, кн. 6, стр. 144

[8] Пак там, стр. 145 – бел. авт.

[9] Лъчезар Огнянов - .,Партия, държава и армия в България  (1944-1956)”, В: Иронията на историка, София, 2004, стр. 204

[10] Денчо Знеполски – „Посмъртна изповед”, София, 2005,  стр. 451

[11] Господинка Никова – „Политическите процеси в България 1949 – 1953г.”, В: България в сферата на съветските интереси, София, 1998, стр. 70




Гласувай:
9
0



1. zaw12929 - ПОЛЕЗЕН МАТЕРИАЛ- ДА СЕ ЗНАЕ ИСТОРИЯТА, КАКВАТО Е!!
13.08.2013 08:02
Опасявам се че изводът "констатация, която показва, че сегашното поколениене не си е извадило достатъчно поуки от миналото, а по този начин няма как да разбере настоящето и да планира бъдещето." е непълен
продължава външното дирижиране- вина за което имат българите- разделени ттака и научени да "побеждават" с всички средства, дори в ущърб на България и този път стигнахме дъното... никога не сме били толкова бедни с толкова алчни външни грабители- източващи националния доход и макар русофобите да изпадат в ужас, че ще им вземат "цицата" - за последната година тинк танковете са получили милиони долара "поощтение" за да врякят днес на протести- защита на чужди интереси
Партизаните са защитавали икономическото си положение и за унищожаване фашизма- такива има във всички евпопейски страни и те се ползват с уважение, а у нас се смятат от възстановените фашизирани групи- за руски агенти
България има нужда от обединение около нова национална кауза- защита на българския интерес- те източват и живата сила на държавата- ТЕ, ЗАПАДА, ВИНАТА СИ Е НАША , ЧЕ ГО ДОПУСКАМЕ...
цитирай
2. fire - Да,
14.08.2013 09:51
допустими са множество вариации в заключение.
цитирай
3. shtaparov - Няколко уточнения
20.08.2013 13:20
1. 4-та фракция е била съставена от съветски шпиони,пратени в България да наложат съветско марионетно правителство и васалитет. Те били проводници на волята на Сталин,а не на своите собствени идеи и трябвало да се разправят с останалите фракции,за да им покажат кой е господар на страната след нейната окупация от Съветите (1944-1947г.). Те налагат във всички сфери на властта съветски шпиони и се грижат никой извън "техния списък" да не попада в управлението.
2. Относно фашизма: той не е безпартийна система както ни внушават комунистите,а еднопартийно управление и диктатура на една партия,която не позволява на никоя друга партия да я конкурира в управлението! Това е световно утвърден критерий и е време вече у нас да се преосмисли понятието "фашизъм"! Съгласно този критерий в цялата Българска история е имало само един период,в който сме имали фашизъм,и това е периода 1944-1990 г. Системата на управление до 1944 г. определено не е била фашистка,а е била подобна на системата,ползвана от старите царе до времето на турските нашествия- нали не вярвате,че и те са били фашисти?
3. Налагането на комунизма не е минало гладко: до 15.09.1944г. все още е имало населени места в страната,неовладяни от него.
4. Не е за пренебрегване и народната съпротива срещу внесения от Съветите мародерски режим: от 1944/45 до 1949 г.,та и след това в страната ни активно са действали множество партизански (горянски) чети,в защита на Българската чест и достойнство.
5. Ген.Ив.Маринов,министър на войната до 1944г.,е бил съветски шпионин,комуто е било възложено да забави обявяването война на Германия,за да може преди това Сталин да обяви война на България и да има основание да я окупира. Точно затова Маринов не позволява да се водят военни действия срещу нахлуващите съветски войски,още повече че не е имало здрава царска ръка,която навреме да го отстрани от високия пост и да го замени с подходящ човек.
6. Името "Тел Авив" на криминалното общежитие "Белене" е много показателно- то иде да покаже на затворниците кой налага и ръководи комунизма и защо на общежитието не му сложиха името "Могадишу" или "Улан Батор" например.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fire
Категория: Политика
Прочетен: 233393
Постинги: 56
Коментари: 379
Гласове: 3886
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930