Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07.2013 12:21 - Католиците в България по време на комунизма
Автор: fire Категория: Политика   
Прочетен: 2448 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 11.07.2013 13:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Балканите са територия, на която живеят множество етнически, етнографски и религиозни общности. Това, наред с икономическата изостаналост на тези общности в сравнение със западноевропейските народи, е предпоставка за постоянни конфликти на етническа или религиозна основа. На този фон България изглежда  като остров на свободата и спокойствието, като причините за това са много. Може би най-важната е продължителното вековно съжителство на различни общности върху българската етническа територия, което довежда до взаимното културно обогатяване между тях и допринася за изграждането на толерантност помежду им. Сложната история на българския етнос предопределя и неговата религиозна пъстрота. В комунистическия период, религиозните общности в страната са подложени на тежки репресии, гонения и отнемане на собственост. Не прави изключение и католическата общност, „една по – слабо позната, а доскоро и много често  пренебрегвана от доминиращия етноунитарен модел конфесионална група” (Ангел Янков, „Календарни празници и обичаи на българите католици). Тяхната численост в навечерието на Втората световна война е 47040 души.

     На 5 септември 1944г. СССР обявява война на страната ни и този акт води до разпад на държавността в България, разпад започнал само 3 дни по-рано със съставянето на Муравиевото коалиционно правителство. Тази вест е сериозен сигнал за активизирането на опозицията и с помощта на военните на 8 срещу 9 септември е извършен преврат. На 9 септември сутринта българският народ е уведомен, че има ново правителство на Отечествен фронт с председател Кимон Георгиев. Внимателно следени тези събития всяват тревога и сред католическото население в българските земи. Няколко дни след преврата редакторите на католическия вестник „Истина” изпращат свой представител в Градския комитет на ОФ в Пловдив, за да разберат намерението на новите управници относно Католическата църква. Там пратеникът получава уверението, че новото правителство ще осигури „пълна национална и религиозна свобода” и че католическата църква и нейният вестник ще продължат да съществуват безпроблемно. Тези първоначални уверения, а и последвалите ги потвърждения на видни членове на първото отечественофронтовско правителство представляват на пръв поглед една идилия, която е приета с възторг от духовенството и в частност от католическото население. Следващите години обаче съвсем не се оказват така безметежни за миряните и църковния клир, както предвиждат в програмата си управляващите. Първият проблем, с който се сблъсква църквата, е загубата на част от имотите и сградите й, които са иззети от правителството. Освен имоти църквата губи и хора, най – вече такива с унгарско и немско потекло, които са въдворени в трудово – изправителното селище в Зелен Дол, Горноджумайско. Там попадат 240 души и трима духовници. След първоначалния възторг и последвалото падение църквата вярва, че ще надживее и този политически трус. Новите управници правят и опит за пробив в католическия трибун „Истина” чрез проправителствени статии, възхваляващи новите освободители, но за щастие този опит не се увенчава с очаквания успех. Вестникът усърдно популяризира загиналите във войната срещу Германия католици, хроникира всяка отслужена панихида за тях, нашироко отразява тържествените посрещания на завръщащите се бойци. „Сами по себе си важни и интересни, тези и други подобни публикации с нищо не накърняват авторитета на вестника, който за разлика от  "Църковен вестник" на Св. Синод на БПЦ или "Православен пастир" на Съюза на свещеническите братства, напълно запазва облика си на църковно-религиозно издание” (Светослав Елдъров, „Католиците в България 1878 – 1989г”)..

     Непосредствено след 9 септември 1944г., като се изключи опита на правителството да сложи ръка на вестник „Истина” и няколкото изолирани случаи на агресия срещу представители на католическата общност, църквата на практика няма сериозни основания да се оплаче от новата власт. Причините заради сравнително доброто отношение към нея от страна на новия режим са много и различни, но основен може би е този, че католиците поддържали близки отношения с една от партиите в ОФ – БЗНС. Поради това католиците пропускат първата вълна на политическите репресии спрямо Християнството, за сметка на тези срещу българската православна църква. С приемането на постановлението на Министерския съвет за арестуване на лицата свързани с бившия режим и формирането на т. нар. „Народен съд” духовниците от БПЦ се превръщат в най – лесна и удобна плячка за преследване, тъй като не боравят с оръжие, не се укриват и нямат и намерение да го правят. През народния съд минават 152 свещенослужители. За най – високопоставена връзка на Католическата общност с представителите на новия режим може да се приеме Васил Коларов. Запитан за отношението му към католиците в България той отбелязва: „Като пловдивски адвокат познавам добре католическия квартал.  Познавам добре и политическата им пламенност.  Политическите дейци не пропущат случая да ги привлекат към партиите си, защото те знаят добре, че където се хванат католиците, те здраво държат”.(В-к „Истина”, № 1085, 20 окт. 1946г.) Това отношение на Коларов плюс някои  католически чиновници по високите етажи на властта, гарантирали поне на този етап спокойни времена за църквата и нейните миряни. Католиците свободно,  публично и масово извършват религиозните обреди,  пълнят църквите и живеят в ритъма на традиционния църковен календар. Това най-вече се отнася за католическите села в Южна и Северна България, където на практика са основните центрове на католицизма.

     Първите симптоми за промяна на политиката на отечественофронтовския режим към Католическата църква се появяват през 1946 г. Първопричините са няколко: на 5 март Уинстън Чърчил произнася знаменитата си реч във Фултън, в която разделението между Европа на демокрацията и Европа на тоталитаризма получава прозвището „желязната завеса”; На 31 март в България пък е съставено второ отечественофронтовско правителство с министър-председател Кимон Георгиев.

     Референдумът за републиката на 8 септември и изборите за Велико народно събрание на 27 октомври окончателно погребват надеждата за политическа алтернатива и още по-здраво укрепват устоите на властта. Съдебната разправа с опонентите,  чистката в държавния апарат и новата вълна на въдворявания в ТВО пак навяват спомени в душите на хората и им припомнят страшните дни след деветосептемврийския преврат Новите политически тенденции нарушават крехкото равновесие между Католическата църква и отечественофронтовската власт и накланят везните към суровата действителност. Въпреки това през 1946 – 1947г. все още има случаи, когато църквата успява да отстои някои свои права. На 27 октомври 1946г. в България се провеждат избори за Велико народно събрание. Резултатите ясно показват настроенията на католиците – те дават гласа си, с малки изключения,  за представителите на опозицията в лицето на БЗНС (Никола Петков) и БРСДП (Лулчев). Това е в рязък контраст на фона на изборите в цялата страна, където ОФ печели 70.1%, а опозицията 21.3%. Това определено не се нрави на Отечественофронтоваците, но последния тон на търпимост към тях се крепи най – вече на неуреденото международно положение на България и предстоящото подписване на Парижкото примирие. Чрез представителите на Ватикана у нас и техните връзки зад граница българското правителство таи надежда, че ще получи дипломатическа подкрепа в полза на българската кауза на предстоящата конференция. По тази линия се търси помощта и на Анжело Джузепе Ронкали, който от 1925 – 1934г. е католически визитатор и делегат в България и изпитва най – топли чувства към българския народ. Връзката се осъществява чрез тогавашния Апостолически делегат в България Франческо Галони, който пък от своя страна е приятел с държавния секретар на Ватикана Джовани Монтини (бъдещият папа Павел VI). Архиепископ Ронкали действително оказва подкрепа на българската делегация за преговорите на Парижката мирна конференция.  През есента на 1946  г.  той приема в нунциатурата си в Париж Кимон Георгиев и Васил Коларов,  а същевременно използва максимално международните си връзки и влияние, за да неутрализира антибългарската пропаганда и най-вече неоснователните териториални претенции на Гърция. Тази подкрепа е официално призната от българската делегация и оповестена в българския печат. Само няколко дни след подписването на мира в Париж през февруари 1947г. и след като правителството съумява да използва католическата карта, тя вече става непотребна и бива захвърлена. Рязката смяна на курса от толерантност към дискриминация личи от интервюто на видния член на БРП (к) Георги Драгоев, който  по отношение на Християнството заявява: „По произход християнството е прогресивна доктрина,  създадена предимно за бедните слоеве.  То,  както всяка религия,  е рожба не на разума, а на чувствата, и, както те са преходни, така и християнството ще си отиде... Кога ли? Когато се премахне частната собственост, когато настъпи пълно равенство и благоденствие между всички” (В-к „Истина”, № 1102, 21 февр. 1947г.). Освен тези думи относно християнството той дава ясно да се разбере, че вестник „Истина”, ако не влезе в услуга на правителството и не започнат да си сътрудничат, ще си подпише смъртната присъда.

     От началото на 1948г.  интензивното налагане на съветския модел за държавно и обществено-политическо устройство в България вече съвсем съзнателно и целенасочено започва да мачка и Католическата църква. Нова вълна за настъпление срещу Католическата църква и католиците идва през лятото на 1948г. от Москва, където се провежда Всеправославно съвещание с участието на всички православни църкви от  "лагера на мира и демокрацията".  Официално то е свикано по случай 500-годишнината от автокефалността на Руската православна църква,  но в действителност преследва конкретни политически цели.  Една от тях е да заклейми Запада под формата на канонични и догматични укори срещу Светия  Престол и Католическата църква. В основния доклад и в изказванията на гостите Ватиканът е  "разобличен" като най-голямата опасност за мира,  политически интригант,  оръдие на англо-американския империализъм, разпространител на атеизма,  сеяч на поквара и пр.  Пълно съгласие и подкрепа получава идеята на империалистическия антинационален и фашистки по характер католицизъм да се противопостави единният антипапски фронт на демократичните източноправославни църкви. Точно в разгара на събора - на 14 юли 1948г. Политбюро на ЦК на БКП приема проекто-указ за закриване на всички чужди училища в България. Това е сериозен удар срещу Католическата църква и на практика лишава възможността на църквата да подготвя свои кадри. Законът за изповеданията открива началото на масов грабеж на католически имоти в цялата страна. По този начин са одържавени сградите на бившите католически колежи, пансиони и училища в София,  Пловдив,  Русе,  Варна,  Ямбол и Бургас,  заедно с  "Опера Италиана про Ориенте" и другите имоти, регистрирани на името на Франческо Галони. Друго следствие от Закона за изповеданията е окончателното отпътуване на католически свещеници,  монаси и монахини с чуждо поданство. По същото това време постепенно замира и католическият седмичник "Истина". От началото на 1948г. редакцията и администрацията се преместват в София. Това само засилва започналата след интервюто с  "видния комунист"  Драгоев тенденция за постепенно обезличаване на вестника като религиозно издание.

     Постепенно чрез БРП (к) българската държава попада в съветска зона на влияние, като в политическия живот на страната постепенно са привнесени сталинските методи за разправа срещу противниците на управляващите. В изпълнение на своите цели  в България Сталин разчита най – вече на органите на Държавна сигурност, изградена изцяло в унисон със съветските тайни служби, чиито служители получават задължителна московска школовка като по този начин те се превръщат във фанатични негови последователи и послушници. През 1951г. се провежда национално съвещание на ръководството на Държавна сигурност  с участието на най-висшето държавно и партийно ръководство. Основният курс е насочен преди всичко срещу Католическата църква, тъй като католическото духовенство и по-интелигентните и дейни католици идеално се вписват в представата на българските тайни служби за вражеския контингент на чуждите разузнавания. Това злощастно лидерство на католиците ясно личи от цифрите в отчетния доклад на Третото управление за дейността му през 1952 г. Ако в началото на годината потенциалните врагове на режима от средите на Католическата църква, класифицирани в т. нар. вражески контингент, наброяват 70 души, повечето духовници, до края й те стават 400. Това почти шесткратно увеличение най-добре илюстрира “привилегированото” място, което Католическата църква заема след националното съвещание на ДС.

     Повечето разработки водени от органите на ДС в София и провинцията, са прехвърлени от насоката на контрареволюционните елементи към вражеските разузнавания. Те се ръководят лично от началниците на Второ и Трето управление и се наблюдават от заместник-министъра на вътрешните работи. Освен с агентурни донесения, през този период ДС започва все по-често да си служи с различни технически мероприятия, обозначени с имена на български реки: “Места” – монтиране и експлоатиране на подслушвателни устройства; “Панега” – отваряне и преснимане на пощенска кореспонденция; “Тополница” – телефонно подслушване. Често се практикува и незаконно проникване и претърсване на домовете или т. нар. секретен обиск. Прибягва се и до “комбинация на обекта с жена” или “подхвърляне на жена” с цел компрометиране и вербуване. Същото понякога се прави и с мъже. 

     В началото на 1952 г. организационната структура на ДС е приведена в съответствие с изискванията за по-активна и безпощадна борба с чуждия шпионаж и вътрешните врагове. Първи отдел се трансформира в Трето управление за борба с вътрешната реакция, а Втори отдел става Второ управление за борба с вражеския шпионаж. Католическата църква и католиците продължават да бъдат разпъвани между контрареволюцията и контраразузнаването. Ето какво е разпореждането на Вълко Червенков: По отношение на католишките бандити да се действа решително, включително до ареста на католишкия екзарх, ако за това се окажат данни. Пред нищо няма да се спирате. Дръжте ме в течение по въпроса. Трябва да се подготви добре процес по направените разкрития и да се разгромят до основи католишките бандитски гнезда в България. При това ние ще се посъветваме с нашите съветски приятели. Когато следствието в основата си приключи, да се състави сбито изложение на разкритото, което ние ще изпратим на приятелите ни с молба за съвет и ще разгромим католишките бандити. Ние бием бандитските връзки на католишката църква у нас с Ватикана, тук Ватикана организира разбойнически гнезда. Един процес срещу католишките бандити у нас ще има противоватиканско, противопапско острие” (Светослав Елдъров, „Католиците в България 1878 – 1989г”). В резултат на това се осъществява безпрецедентен лов на католически духовници, след което започва и съдебната разправа с тях. Първият духовник, изправен пред съда е Асен Чонков, енорийски свещеник в село Бърдарски геран, Никополска епархия. Той е арестуван още през юли 1950 г. като предполагаем главен организатор на спонтанните бунтове в региона срещу насилственото събиране на т. нар. държавни доставки на зърнени храни. Той е заклеймен като “привърженик на монархофашистката власт” и “саботьор на отечественофронтовските инициативи”. За тези провинения е осъден на 15 години затвор. Втори съдебен процес се провежда в София на 14 януари 1952г. Подсъдим е капуцинът Дамян Гюлов от Софийско – Пловдивска епархия, бивш редактор на вестник “Истина”. Той е обвинен в шпионска и противодържавна дейност. Осъден е на 12 години лишаване от свобода. Третият съдебен процес е на 3 юни 1952г., също в столицата. Подсъдими са софийския свещеник капуцин Роберт Прустов и неговият помощник-домакин Стефан Цоков. Двамата са обвинени в шпионаж и противодържавна дейност. Роберт Прустов е осъден на 20 години лишаване от свобода, а Стефан Цоков е осъден на 10 години лишаване от свобода. На 6 юни 1952г. в Пловдив е организиран съдебен процес при закрити врати, на който е разгледано делото срещу свещеник Йосиф Тончев, капуцин. Обвинението срещу него също е в шпионаж, но присъдата му е най-сурова – осъден е на смърт и е екзекутиран на 23 януари 1953г. Първите четири процеса приключват само за ден. Те не са разгласени и не получават широк отзвук сред българската общественост, освен в средите на Католическата църква. Масовите арести през 1952г., извършени с преднамерена показност, дават да се разбере, че властите са сменили тактиката си и подготвят публичен процес (http://pro-anti.net).  Арестуваните през юли 1952 г. 40 души, сред които един епископ, 25 свещеници и една монахиня, са обвинени в шпионска и подривна дейност срещу народнодемократичната власт. С физически мъчения и психологически тормоз от тях са изтръгнати “самопризнания”. Най-често прилаганият метод е т. нар. въртележка – денонощни разпити без почивка, при които следователите се сменят, а арестуваните се държат на границата на пълното физическо и психическо изтощение, когато вече не са в състояние да правят разлика между реалност и фантазия. Обикновено “въртележката” се разнообразява с бой. Точно с такива мъчения по време на следствието е убит успенецът Фортунат Бакалски, бивш редактор на вестник “Истина”. 

     За по – малко от 3 месеца следственият материал по дело № 859/1952 г. за “шпионската и заговорническа католическа организация в България” е готов. С това обвинение от 29 септември до 3 октомври 1952 г. в София се разиграва съдебен фарс, на който медиите дават голяма публичност. Делото се гледа от колегия на Върховния съд, а в съдебната зала са изложени част от “доказателствата”, подхвърлени от самите тайни служби по време на арестите и обиските – картечници, пушки, бомби, пистолети, радиостанции, златни монети. От обвинителния акт и от протокола на съдебното заседание, тиражирани от вестниците, става ясно, че подсъдимите са участници в голяма шпионска организация, създадена и ръководена от Ватикана. 
   На 3 октомври съдът произнася тежка присъда. Четирима души са осъдени на смърт чрез разстрел: Никополският епископ Евгений Босилков и успенците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков. Другите присъди варират от 3 до 20 години лишаване от свобода – двама са осъдени на 20 години затвор, шестима на 15 години, двама на 14 години, единайсет души получават по 12 години, деветима по 10 години, четирима съответно по 8, 6, 5 и 3 години, и двама по година и половина. Смъртните присъди са изпълнени в 23,30 часа на 11 ноември 1952г. в Софийския затвор. Екзекуциите на Евгений Босилков, Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков не са обявени официално до края на комунистическия режим в България. На 29 октомври 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда делото на епископ Иван Романов, наместник на Софийско-Пловдивската епархия. Обвинението е вече традиционно – шпионаж. Произнесената присъда е сравнително лека – 12 години лишаване от свобода - но за 74-годишния архиерей тя се равнява на екзекуция. Само след два месеца, на 8 януари 1953г., епископ Иван Романов умира в затвора. 
От 2 до 4 декември 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда още едно дело на католически свещеници и цивилни лица, обвинени в шпионаж. 
Този път пред съда са изправени 10 души, от които един е осъден на смърт, един на 20 години, двама на 15, двама на 12, двама на 10 години и двама на 6 години лишаване от свобода. С това серията от съдебни процеси срещу католически епископи, свещеници и миряни приключва. Същевременно без съд и присъда в ТВО са изпратени още две дузини католически свещеници, монаси и монахини. На 12 март 1953г. Президиумът на Народното събрание издава поверителен указ № 88, по силата на който са конфискувани всички все още останали имоти на Католическата църква с изключение на храмовете, дворните места и намиращите се в тях постройки. Така са отнети 188 недвижими имота – сгради, дворове, ниви, ливади, овощни и зеленчукови градини, лозя и пр. За нито един от тях не е платено обезщетение. Никога дотогава Католическата църква в България не е претърпявала такъв жесток удар, какъвто през 1952-1953 г. й нанася комунистическият режим. Вероятно той е щял да бъде последван от още по-съкрушителни и безмилостни удари, ако на 5 март 1953 г. не умира Сталин. Неговата смърт довежда до известно укротяване на репресивната машина на комунистическия режим както в Съветския съюз, така и в България. Въпреки това на Католическата църква продължава да се гледа като на опасен противник, способен да разклати устоите на обществено-политическия строй. Вместо организиране на съдебни процеси и екзекуции, сега ДС се ориентира към вербуване на агенти от средите на католическото духовенство и вярващите. През 50-те години в отделение “Духовенство и секти” се водят на отчет около 1000 души “вражески контингент” от средите на българските католици, срещу които има над 100 лични и групови разработки. Агентурният апарат непрекъснато се увеличава и от 68 информатори и агенти през 1953г. достига до 339 през 1958г.

     Първоначалния страх и паника след миряните отшумява и  те постепенно се съвземат. Изборът на папа Йоан ХХIII (Анжело Джузепе Ронкали) през 1958г. предизвиква сред тях видимо оживление.  В почти всички църкви по този случай са отслужени тържествени служби, а в проповедите си свещениците припомнят,  че новият папа е голям приятел на България и изказват надежди,  че ще прояви особени грижи към българските католици.

     На 14 януари 1960г. Политбюро на ЦК на БКП приема решение, с което на практика променя структурата и същността на ДС. Преценяйки, че вече са здраво стъпили на управленското кормило, те решават да отпуснат примката около шията на своите вътрешнопартийни врагове и насочват вниманието си основно към възможни провокации от чужбина. В това число влиза Католическата църква, чиято задача според тях е борба с марксистко – ленинското учение. Освен това те са убедени, че католическото духовенство се занимава активно с военен, стопански и политически шпионаж и подстрекателства. Основната цел, която си поставят е откъсването на Католическата църква от Ватикана и обособяването й като национална. В резултат на разработките последователно пред съда се озовават енорийският свещеник в Сливен Храбър Марков (осъден на 2 години и половина затвор); Станислав Станчев (3 месеца лишаване от свобода); енорийският свещеник в село Ореш Убалд Караджов (3 години затвор).

     Въпреки репресиите и униженията, които църквата търпи „прави впечатление преди всичко високият среден процент на активно практикуващи католици,  които продължават да пълнят църквите въпреки бруталната атеистична и антикатолическа пропаганда в продължение на близо четвърт век - близо 25 %. Той е много над средното равнище на активно религиозните в страната, оценяван по това време на 5.76 %”(Светослав Елдъров, „Католиците в България 1878 – 1989г”).

     На 16 май 1968г. за Рим заминава група от 64 души, от които 22 представители на Католическата и Православната църква в България, а останалите учени, артисти, студенти, чиновници и др. На 24  май в базиликата  "Св Климент"  е отслужен тържествен молебен за славянските братя. На другия ден част от делегацията е приета на аудиенция при папа Павел VI,  на която той демонстрира голямо благоразположение към България и българския народ.  Междувременно пътечката,  прокарана от първата  "кирило-методиевска"  експедиция през пролетта на 1968 г., усилено се утъпква и от двете страни. Всяка година за 24 май в Рим неизменно гостува официална българска делегация.  По обратния път зачестяват неофициални гости на Католическата църква в България.  Някои от тях заемат доста отговорни служби във Ватикана.  Такъв е например монсеньор Анджело Мотола от Конгрегацията за източните църкви. На 30 септември 1972 г. след посещение в Белград той неочаквано се появява в София,  а на другия ден пътува и до Пловдив,  където се среща с тримата католически епископи и мнозина от свещениците в града. Най-големият пробив в отношенията между Светия Престол и България  е осъществен през 1975г., когато в рамките на официално посещение в Италия и в духа на Хелзинкската конференция Тодор Живков е приет на аудиенция при папа Павел VI.

     На 3 ноември 1976г. в България най-сетне пристига дългоочакваната делегация на Ватикана начело с кардинал Казароли. В състава й са включени още Анджело Мотола, Иван Диас и Георги Елдъров.  След посещение в Пловдив и Русе,  срещи с епископите, свещениците и монахините на Католическата църква и екскурзии до Бачковския и Рилския манастир, делегацията се заема с официалната страна на мисията.  След общите разговори за мира,  сигурността и международното положение с министъра на външните работи Петър Младенов,  Казароли поставя наболелите проблеми на Католическата църква в България -  признаване на Католическата църква за юридическо лице,  учредяване на епископска конференция като ръководен орган,  превръщане на Софийско-Пловдивския викариат в пълноценна епархия, освобождаване на митрополитската сграда в Пловдив от външните наематели,  разрешаване на религиозното възпитание на младежите и др.  Повечето от въпросите той дискутира с председателя на Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове Стойно Баръмов.  Кардинал Казароли е приет и от Тодор Живков,  който отклонява повечето от исканията му с аргумента да не разсърди БПЦ. Въпреки че не разрешават основните проблеми на Католическата църква, дипломатическите отношения между България и Ватикана оказват несъмнено положително въздействие върху нея. Към всеки храм има църковни хорове, а свещениците нарочно благославят домовете по-рано от обичайното,  преди местните власти да се усетят.  От есента нарастват посещенията в църквите на младежи, ученици и деца, а свещениците в епархията масово разпространяват кръстчета, медальони, броеници и икони.

      Нов обрат в отношението към Католическата църква се поставя с ръкополагането на новия  папа Йоан Павел II на 16 октомври 1978г.  Изборът на Папата поляк никак не се нрави на партийно-държавните елити на страните от Източния блок. Още през 1979г. на съвещанието на секретарите на централните комитети на комунистическите и работническите партии в Берлин покрай другите проблеми е обърнато специално внимание и на новата роля на Ватикана на международната сцена.  На 13 май 1981г. на площад "Св.  Петър"  в центъра на Рим турският терорист Мехмед Али Агджа прострелва и ранява тежко папа Йоан Павел II.  На следващата година е направен опит този атентат да се свърже с българските тайни служби и в медийното пространство е лансирана версията за "българската следа".  Тази антибългарска кампания дава отново основания на Шесто управление на ДС да изостри още повече отношението си към Католическата църква и тя отново се превръща в обект на първостепенен оперативен интерес. „От 1981г.  насетне Католическата църква оглави първото място във всички отчети, планове и справки на Отдел III на Шесто управление” (Светослав Елдъров, „Католиците в България 1878 – 1989г”).

     На 25 - 26 юли 1984г. в Москва се провежда специална среща Коминтерна за изработване на съвместни мероприятия по линия на Ватикана.  Представени са СССР, България,  ГДР,  Полша, Чехословакия,  Унгария, Виетнам и Куба на равнище началници на управления и отдели. Участниците в срещата констатират, че след избирането на папа  Йоан Павел II  политиката на Ватикана към социалистическите страни придобива  "все по-агресивен характер"  и че целта на т.  нар. "нова политика"  всъщност е дискредитиране на социалистическия строй. Начертания план за действие включва проникване в структурите на Ватикана -  Държавният секретариат,  Радио  "Ватикана", Грегорианският университет и др.; да подклаждат противоречията между личности и групировки; да разобличават провокационната кампания за  "българска следа"  в атентата срещу папата;  да дискредитират чрез средствата за масова информация папа Йоан Павел II  като "протеже на най-реакционните кръгове на Запад".

     Необявеното начало на този комунистически поход срещу Ватикана и Католическата църква съвпада с ново активизиране на дипломатическите взаимоотношения между българското правителство и Св.  Престол,  прекъснати за няколко години поради скандала с  "българската следа". Още през март 1983 г. формално, по покана на австрийския посланик, в България пристига архиепископът на Виена кардинал Франц Кьониг. В официалните разговори не е засегнат единствено въпроса за Сергей Антонов, но косвено дипломатическите представители дават да се разбере,  че политиката на Ватикана не е за конфронтация,  а за сближаване със социалистическите страни. Новото активизиране на дипломатическите взаимоотношения между България и Ватикана създава идеалната оперативна обстановка за осъществяване на поставените от Московското съвещание на  "братските органи за сигурност"  задачи.  Планът за агентурно-оперативната работа по линията на Отдел III  през 1984г.  е насочен към  "подобряване на агентурните позиции"  в  Католическата църква.  Конкретните мероприятия предвиждат продължаване на работата по внедряване на агенти в католическите среди с цел ръкополагането им за свещеници и изпращането им на обучение във Ватикана, проучване на подходящи кандидатури за вербовка сред монахините в София, активизиране на работата по оперативните разработки, както и атеистични беседи в трудовите колективи,  където работят католици,  и компрометиране на някои свещеници пред вярващите. В следващите години дипломатическите контакти между България и Ватикана продължават да се развиват с нови делегации и взаимни жестове на добра воля, а връх е постигнат с ръкополагането на енорийския свещеник в Дуванлий Георги Йовчев за епископ на Софийско-Пловдивската епархия на 31 юли 1988г. в Пловдив.

     Като цяло, в периода на тоталитарния режим в страната, Католическата църква понася най – тежките си удари – отнемане на имущество, политически репресии срещу католическите духовници и дискредитиране пред българското общество. В тези смутни времена, когато се налага един атеистичен мироглед на българските граждани, Католическата църква успява да запази своето място в религиозността на миряните, а те от своя страна не биват прекършени от механизмите на държавната власт. Нещо повече, числеността им се увеличава и по данни на НСИ към 1992г. броят им е 52074 души. Причините вероятно се коренят в сплотеността на тази малка част от българското население, в тяхната вяра и не на последно място - непримирим дух. 




Гласувай:
7
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fire
Категория: Политика
Прочетен: 238917
Постинги: 56
Коментари: 379
Гласове: 3948
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031