Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06.2013 14:06 - Външната политика на Турция при Ердоган
Автор: fire Категория: Политика   
Прочетен: 1880 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 19.06.2013 15:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Съвременната турска република съществува от 90 години и от тогава не познава промяна на териториалните си граници. Тя е наследник на развалините от Османската империя и в кратката си история преживява няколко политически преврата, преход от еднопартийна система към плуралистична демокрация, състояния на улични войни и  нестихващи борби за власт между управляващи и опозиция. Ключова роля за въвеждането на светски закони в републиката изиграва Мустафа Кемал Ататюрк, който създава секуларната основа за съвместяването на исляма с демокрацията, а тя запазва своя превес, защото се превръща в част от битието на народа.   И макар настоящите обществени вълнения в републиката да нямат пряка връзка с външнополитическите приоритети на страната, то на един по-късен етап биха могли да дадат отражение.

Външната политика на Реджеп Таип Ердоган и неговата ПСР е концентрирана основно в три направления: 1. пълноправно членство в Европейския съюз; 2. засилване на отношенията със страните от Балканския полуостров, особено с онези, в които преобладава мюсюлманско население (Косово, Албания, Босна и Херцеговина); 3. превръщането на Турция в модел за подражание на ислямските страни от Близкия изток. По първата цел от програмата на Ердоган страната получава статут на кандидат за членство през 2005 г. и това в известна степен може да се отчете като успех, имайки предвид депозираната молба още през 1987 г. За да се превърне страната в пълноправен член на съюза тя предприема редица мерки за реформи в много от секторите си във вътрешнополитически план, но от 2010 г. преговорите между Турция и ЕС са замразени, официално - заради кипърският въпрос, договора за реадмисия и правата на човека. Стремежите на властимащите обаче не кореспондират с общественото мнение, което постепенно губи от своя ентусиазъм по присъединяването към ЕС.

Фрагмент от вътрешната политика на Турция – арменският геноцид се превръща и в инструмент на дипломацията. В периода 1915 – 1916 г. в страната жестоко са избити над 1 300 000 арменци и около 30 000 кюрди и този акт е определен от международната общественост като геноцид над арменците. Като такъв е признат и от Европейския парламент, САЩ и повечето от останалите актьори на международната сцена. През 2006 г. във Франция е приет закон, според който се криминализира като престъпление отричането му, а това довежда до сериозно обтягане на отношението между Турция и Франция. Леко разведряване в турско-френските отношения се забелязва с избирането на Франсоа Оланд за президент на Франция.

От 2002 г. външната политика на страната възприема стратегия за „нулеви проблеми със съседите”, благодарение на която страни като България, Русия, Армения, Гърция са изключени от т.нар. Червена книга (стратегията на Турция за национална сигурност) като потенциални заплахи за нейната национална сигурност. В нея от 2009 г. е включен Израел, в резултат на разразилия се конфликт между Ердоган и израелският му колега Шимон Перез на конференцията в Давос. Отношенията между двете страни се обтягат още повече с последвалия конфликт с „Флотилията на свободата”, при който загинаха  девет турски граждани. Влошаването на отношенията с Израел е парадокс, защото Турция е в прекрасни отношения основния геополитически играч в района - САЩ, а Израел е техен също така верен стратегически партньор. Възникналият конфликт между Турция и Израел в крайна сметка доведе през 2011 г. до скъсването на дипломатическите отношения помежду им. Това противопоставяне, подето от Турция, е заявка за господство, за модел на подражание, който да бъде наложен над ислямските страни от региона и тези намерения се засилват още повече след Арабската пролет и последвалите посещения на Ердоган в Либия и Египет, като израз на съпричастност и протегната ръка, както и на икономически и политически интереси. От друга страна обаче, Турция застава на страната на западните страни по отношение на сирийския проблем и това е в пряко нарушение на възприетата от нея политика на „нулеви проблеми със съседите”. Тези две крайности показват, че с тихата дипломация на Турция е свършено, че тя ще се стреми да налага своята воля и ще изгражда своята позиция сред големите играчи на международната сцена чрез сила – военна, икономическа и идеологическа.

За първите две примери вече бяха дадени, идеологически обаче в последните години страната провежда неоосманистка външна политика насочена към страните с мюсюлманско население. Нейният мащаб е ясно очертан, но последствията са труднопредвидими. Според бившият югославски посланик в Анкара професор Дарко Танаскович „под неоосманизъм най-често се подразбира комплексна макроидеологическа платформа, според която днешна Турция – като негова легитимна цивилизационна наследница – трябва да потвърди цялостното духовно, културно и политическо наследство на Османската империя, за да може при сегашното разпределение на световните сили и влияние да си осигури и ефикасно да играе роля на един от глобално значимите международни фактори”. Той го нарича още „амалгама от турски национализъм, ислямизъм и неоосманска имперска носталгия”. Редица доказателства могат да бъдат дадени в подкрепа на това твърдение. Турската страна участва в строителството на редица обекти в Балканските страни: летища в Прищина и Скопие, пътища в Сърбия, сключва редица търговски договори, от които балканските страни черпят привилегии, но паралелно с това се възстановяват и паметници от османско време. Подобна любов към символите на Османската империя строи от думите на външния министър Ахмет Давутоглу, когато през 2009 г. при посещението му в Сараево. Според него „османските векове били „епоха на успех” за Балканите – която впрочем може да се повтори”. Другото лице на турската външна политика Ердоган коментира зачестилите етнически конфликти в Македония, като не се свени да заяви пред държавната телевизия, че „Турция ще помогне на албанските братя, ако е необходимо, ще им окаже и военна помощ”, тъй като „албанците имат право на самоопределяне и създаване на по-голяма държава”. Символ в подкрепа на турските намерение е външният министър на страната Ахмет Давутоглу, който е автор на книгата „Стратегическа дълбочина”. В книгата си, той пише, че „не бива да се забравя, че съдбата на османската държава е подпечатана на Балканите. Ако Турция не е в състояние да създаде на Балканите задгранична зона на влияние, тя не би могла да влияе нито върху по-широките международни отношения, нито върху регионалните баланси”. Тези експанзионистични намерения напоследък засягат и България, въпреки че отношенията между двете страни се основават още на следваната от Ататюрк линия, че „на турския народ е нужен един приятелски народ на Балканите, а българският народ географски, политически и икономически най-добре отговаря на неговите нужди”, но само преди година при официалното посещение на турската делегация в България не скрива икономическите, а с това и политическите си намерения за България изразяващи се в искането за строеж на скоростен път Свиленград – Русе и язовири около река Тунджа, а опит за вмешателство във вътрешнополитическите работи на страната бяха направени чрез подпомагане на Народната партия „Свобода и достойнство” на Касим Дал като прелюдия към участие в управлението на България чрез коалиция с ГЕРБ.

Турция не се колебае да нарушава възприетата програма за нулеви проблеми със съседите си, тогава когато защитава своя национален интерес, т.е. когато трябва да извлече някакви конкретни ползи от ситуацията и обратно, както казва Орхан Памук „решаваме проблемите си с европейските съседи просто за да влезем в Европейския съюз”. Опортюнистичната външна политика на Турция подсказва, че тя има амбицията, мощта и волята да се превърне във фактор на международната сцена, като не би се спряла пред никакви скрупули, но както казва политологът Семих Идиз „Турция обаче няма да е вече познатият ни посредник при разрешаването на конфликтите в региона. Страната ще запази влиянието си, но по съвършенно нов, по-властен начин”. Тази заявка описва, като че ли по най-точен начин външнополитическите намерения на турската страна и е индикация за по-висока бдителност.




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fire
Категория: Политика
Прочетен: 238977
Постинги: 56
Коментари: 379
Гласове: 3949
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031